Образователната ни система работи чудесно. Нейна идея е не децата да бъдат образовани, а лесно контролируеми, произнесе се един от участниците в дискусията

Ново явление в Пост-културната сцена, заема място от няколко седмици. Ново, интересно и даващо право на неанонимно и в същото време неосъждано право на глас. Информираното несъгласие вече има няколко разисквани теми зад гърба си, а снощната сбирка не изневери на стила си. Темата бе "Манипулативното образование", разглеждаща последните събития в промяната на образователната програма в училищата. Всички сме наясно, че тези промени вдигнаха народа на крака, агресираха го и го накараха да заклеймява политици и различни етноси. Определението "съжителство" породи плеада от неприязън, основано или не.

По време на цялото обсъждане се засегнаха няколко теми, сред които: на какво всъщност учат децата ни в училище и образованието им не е ли съвместен процес между ученици и учители; способи си ла 4-класниците да осмислят „История славянобългарска“ на тази крехка възраст и каква е ролята на медиите в така нашумелия конфликт между министри и народ.

Първият зададен въпрос, който повдигнаха Никола Николов и Тони Шнитер, чиято идея са тези дебати, бе:  „Училището ни учи да мислим или ни учи какво да мислим?“ С други думи, каква е ролята на българското училище? То ли трябва да поражда в нас принадлежност за родолюбие или да ни развие до толкова, че всеки сам за себе си да открие отговора? Подобно на религията, историята и литературата също са "науки", твърде субективни. Историята е различна за всеки. Би трябвало да подлежи на факти, но бива изкривявана според народа, който я разглежда. Ако Априлското въстание е едно за българите, то от мюсюлманите е разглеждано по напълно различен начин. Интересното беше, че повечето мнения отричаха тази принадлежност, с аргументите, че сегашното общество с нищо не е допринесло за миналото. Имаше и бранители на родното, твърдящи, че кръвта на прадедите ни тече и в нашата кръв и ние трябва да се гордеем с постиженията им. Наблегна се твърдо върху идеята, че образованието създава едни "социални продукти", с еднакви бази данни, които после да излязат в света и да работят за държавата, без да дава предпоставки за личностна идентичност. Което в крайна сметка доведе до коментар, който цитираме по памет: „Образователната ни система работи чудесно. Нейна идея е не децата да бъдат образовани, а лесно контролируеми.“

Това поражда други въпроси. Нима само учителите са отговорни за интелектуалното и личностно развитие на децата? Колко и да им се иска на учителите, извън класните стаи те са безсилни и тук на помощ трябва да се притекат родителите, които не винаги са готови да подходят с разбиране към даскалите. Като цяло, топката се прехвърля от едни ръце в други и ако преподавателите осъзнават, че всъщност се прехвърля не топка, а самите деца, то малцина са тези мами и татковци, които осъзнават какво реално се случва в образованието на децата им.

В подобна ситуация особено полезно е неформалното образованието, което също бе застъпено като тема. За съжаление, то все още не е набрало достатъчно популярност у нас, но с надежда срещаме все повече млади хора, които считат подобно нещо е крайно необходимо у нас и са посветили цялото си свободно време да пропагандират „нещата, на които не ни учат в училище“.

Разбира се, нямаше как да не се изкоментира, превърнала се в скандал „История славянобългарска“. Важно е да се знае, че тя НЕ Е ПРЕМАХНАТА от учебната програма, а преместена за изучаване в по-горен клас, като Тони и Никола специално си бяха подготвили програмата на МОН, в която изрично е вписано изучаваното на творбата. Оказва се, че на болшинството от децата в тази ранна възраст им е трудно да разберат Паисийвите слова. Факт е, че те са доста трудни и сложни, но дали наистина е невъзможно? Ако бъде представена по достъпен начин, дори невръстен хлапак би могъл да ги осъзнае. Може би, тук министерството подценява нашите деца. Има го и елементът, че всяка литературна програма следва определена епохална структура. Ако те се смесят, би станало наистина объркващо. Трудно може да учиш в една и съща година, едновременно произведение от началото на 18ти век, паралелно с произведения от просвещението, например.

Странно обаче, докато гостите дебатираха, никой не спомена премахването на народните ни песни. Всичко се въртеше около "История славянобългарска" и почти никой не я разгледа като това, което реално е - литературно произведение с голямо значение.

Малко преди самия финал се забеляза голям упор срещу обществените и социални медии, които, според дебатиращите, са направили от мухата слон, в изгода на някои политически партии. Няма как да не сте станали свидетели на заглавия от рода „ШОК И УЖАС! СВАЛЯТ ПАИСИЙН ОТ УЧЕБНАТА ПРОГРАМА!“. Тази тема ние няма да коментираме, тъй като вярваме в здравия разум и развития интелект на нашите читатели, които сами могат да изявят мнение по въпроса.

Както казахме, мнения много. Но ако имаше нещо наистина стойностно, то бе, че в нито един присъстващ, не се отразяваше истинска злоба към турското общество. 99% бяха против наслагващата се омраза, което дава някакви надежди, че сме ако не толерантни, то поне здравомислещи същества, които не искат да бъдат влачени от синджирите на властниците и предразсъдъците.

От няколко години насам, вторият ден на февруари се превърна от почитан празник в повод шеги между мъжете. Независимо как бива възприеман от силния пол обаче, легендите остават и биват предавани от поколение на поколение. Днес ви предлагаме ако не да се запознаем, то поне да си припомним какво са разказвали прадедите ни за днешния ден и какво е съхранил българският фолклор до днес.

Легендите разказват, че в мрачните години на робството еничарите събирали "кръвен данък". Те ходели по къщите и насила отнемали мъжките рожби от родителите им. За да се знае в коя къща са били, те бележели вратите с кръв. За да скрие детето си, една майка заклала петел и с кръвта му напръскала пруста, портичката и оградата пред дома си. Когато еничарите пристигнали, видели кървавите следи и се убедили, че преди тях вече е минала друга потеря. Така майката успяла да спаси сина си. Всъщност е било практика българските семейства да маркират с кръв входните си врати, за да заблудят еничарите, че от техните къщи вече са взети момчета за попълване на войските на османската империя.

Вторият "Трифунеи", тоест денят след Трифон Зарезан, българите наричат Петльов ден и по своя характер това е мъжки ден. Старите хора разправят, че този ден се почита, защото, още когато цар Ирод избивал младенците в търсене на новия цар, една майка, за да запази рожбата си, накървила всички съседски порти с отрязаната глава на петле, като объркала нишана и спасила момченцето си. После тази легенда нагодили към еничарските золуми, но празникът останал.

Вече триста години денят 2 февруари се отбелязва като празник на мъжките рожби. И досега жителите на варненските села Голица и Кривини, по стар български обичай празнуват Петльов ден. Облечени с празнични дрехи, те разхождат из улиците по един петел, след което го обезглавяват рано сутринта на 2-ри февруари. Части от сварения петел, заедно с пита и мед се раздават на съседите за здраве. В някои райони колят черна кокошка за курбан. Забранено е да се работи, защото се вярва, че това е "черен" ден и ако се подхване нещо, "къщата ще се почерни" и децата ще се раждат белязани. Спазва се строго половото въздържание: така ще се увеличи плодовитостта на домашните животни и те ще бъдат живи и здрави. Жените не пипат остри предмети, не режат хляб, конци или дърва, за да бъдат здрави децата. Не се правят годежи и сватби, за да не умре някой от младоженците. Дори в някои райони Петльов ден е познат като св. Черна, баба Черна, Черен ден и е символ на тъмнина; мрак, смърт. Затова обредните действия на празника трябва да умилостивят лошите сили. Те включват жертвоприношение на петел или кокошка, а също и житна жертва (питата с мед). Тези езически по съдържанието си ритуали, са адаптирани към култа на св. Евтимий, покровител на децата. В християнските и дохристиянските култури петелът възвестява изгрева на слънцето. С неговия образ е свързана и представата за възкресението на мъртвите - той е символ на вечно възраждащия се живот, а 2 февруари става ден на мъжката рожба. Майките, които имат момченца, гостуват на своята баба-акушерка в селото. Носят се погача, заклан петел и дарове.

Наскоро ви споменахме за дарителската кампания за лечението на Златка Александрова - дългогодишен перукер и гримьор в Държавна опера Пловдив и сме сигурни, че много хора са откликнали. Това е едно добро дело, странящо за момент от политическите кризи в държавата ни и със стойност, не по-малка от всички останали. Дори повече, защото става въпрос за най-ценното - човешкият живот! Той е един, кратък и поради това незаменим.

Златка страда от най-коварната, позната ни болест- рак, а единственото й спасение е не тук, а в Германия. За жалост, каквато ни е държавата, такива са ни и доходите. Сумата е голяма, затова към благородната кауза се включиха и едни млади хора, готови да раздадат таланта си не за собствена полза и дивиденти, а за другите. 

Театрална къща "7-те" е независимо студио към Сдружение за култура, изкуства и спорт "Немезида", с арт мениджър Мариана Данева. Младежите, формиращи къщата са завършили актьорско майсторство за драматичен театър в Пловдивски университет "Паисий Хилендарски" випуск 2014-та, при проф. Анастасия Савинова-Семова и асистент Виктор Бойчев. 

Сега, две години по-късно, завършилите студенти, представят своята постановка "Добрият доктор" от Нийл Саймън, по разкази на Антон Чехов, с режисьор Симеон Алексиев, дългогодишен актьор в Драматичен театър Пловдив. Цената на билетите са 10 лв., а всички събрани средства ще бъдат изпратени по банков път за лечението на г-жа Александрова. 

Това е една прекрасна инициатива за помощ, защото не само ще се събере част от необходимата сума, но и зрителите ще останат облагодетелствани не само от постъпката си, но и от самата постановка, която има с какво да ви впечатли. Комедията ще ви разсмее, но също така и ще ви накара да се замислите, може би да откриете себе си в някой от персонажите. Все още не толкова неопитното и неопетнено майсторство на младите изпълнители, само ще засили това усещане. То ще ви върне години назад в Русия, когато нещата придобиваха трагикомичен вариант, на прага между кикота и сълзите. Ще ви напомни за епоха на аристокрация, богатство и немотия, войни, любов, абсурдни ситуации и морални спирачки. Безспорен факт е, че Чехов е писал за времето, в което е живял, но историите му са актуални и до днес. Сблъскваме се със същите проблеми и същите душевни терзания, но под друга форма. 

Датите и местата на представленията са:

06.02.2016г. В КАМЕРНА ЗАЛА НА ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР - ПЛОВДИВ ОТ 19:00 часа.

13.02.2016г. БАР КЛУБ - РЕСТОРАНТ „МАРМАЛАД” ОТ 19:00 часа.

14.02.2016г. ДОМ НА КУЛТУРАТА „БОРИС ХРИСТОВ” ОТ 11:00 часа.

15.02.2016г. ДЪРЖАВЕН КУКЛЕН ТЕАТЪР - ПЛОВДИВ ОТ 19:00 часа.

А покани за постановката ще се продават на билетен център в Градски дом на културата "Борис Христов" от 01.02.2016г.

The banker bought two houses in the district – one for seclusion with his Filippoupoli mistress, the other as an investment

The heirs to one of the most powerful Bulgarians of the last century still manage the properties

The love nest was on Zlatarska Str., the house on Hristo Dukmedjiev Str. was for business

‘I think of Bulgaria, I dream of you. Bulgaria and you are my two mistresses - one of my mind and life, the other of my feelings and my heart. Both of you are equally dear to me, equally needed, equally the most important drives in my life. Tearing either of you from my heart means tearing a part of me, crippling myself.’ These are the words of the financier, patriot and ideologist of the Bulgarian bourgeoisie Atanas Burov. We start the story precisely with this introduction because it hints to the mark he left in Plovdiv and particularly in Kapana.

Born in 1875 in Gorna Oryahovitsa, he was one of the most highly educated Bulgarians of his time. Apart from being a prominent banker, he was elected as a representative of the People’s party a few times. He was also the founder of the First Bulgarian insurance company ‘Bulgaria’, which was later under the control of his son.

Going back to Kapana’s history, we came across the mark of the Minister of foreign affairs after the 9 June coup d'etat. One of the most influential Bulgarians of the last century was a member of the government of Ivan Bagryanov, whose life was connected to Plovdiv. After the 1944 coup d'etat, Burov was arrested and convicted by the People’s court to one year in prison. However, two years after he was released, in 1947, he vocally expressed his disagreement with Nicola Georgiev’s death sentence, which the communist government thought punishable and he was arrested again. He was sentenced to 20 years in prison. First, he was taken to Dryanovo, and then he was moved to the concentration camp near Dulovo. In 1950 Burov was moved again, this time to the prison in Pazardzhik, where years later he found his death.

Officially, he is believed to have been buried in a mass grave at the end of the Armenian cemetery in Pazardzhik. After that his daughter and wife buried him separately and put a cross on his grave. However, it appears that this is not exactly the way it was. Burov’s story is still alive in Plovdiv and is told from mouth to mouth by his heirs and family friends. Georgi Tomov is the story’s living memory and he tells us about the recollections of his mother and grandmother, they having been friends and neighbours of the banker. According to his grandmother’s stories, Burov’s body wasn’t buried, but burned with the coals in the prison furnaces. Forced, the convicted threw the politician’s body in the coal furnace. The cause of death is not clear, but there are a few theories. The storyteller Tomov shares: ‘The communists say he was buried in a mass grave, but that’s complete rubbish, something fabricated. I know what I’ve learned from my elders and this is written nowhere in the books. ’

Georgi, who is nearly 70 years old, said that Atanas Burov was an extremely active person, as his biography says, but the banker exceeded the stories about himself. Other than that, he was also a great lover. Burov loved women, as much as he loved his country, but he was very delicate in the relations he had. Being a married man, he skillfully covered his extramarital relations and he never visited a hotel in which he could be seen with another woman. In these moments the economist in him calculated that it would be more appropriate to buy a few houses in different towns and meet his mistresses there in peace and quiet. This simultaneously guarantees the security and purity of his name and makes a long-term investment in real estate. It’s not clear how many such houses Burov had, but Tomov says he’s sure about three cities – Sofia, Russe and Plovdiv.

And here starts Atanas Burov’s commitment to the town under the hills. In the Kapana district, the banker bought two properties. The first house he bought was on 24 Zlatarska Str. A woman was hired to look after the property when he was away. But it was another woman that welcomed him during his visits in the town; her name remains unknown to this day. There they would hide from society’s watchfull eyes and steal moments of peace and quiet for their love. Today, the PLOVEDIV souvenirs are sold there.

Burov’s other house was on 10 Hristo Dukmedjiev Str. and was bought as an investment, with no particular purpose. He was a clever man with good financial means and provided for his heirs, Tomov says. Both properties are still in the famous minister’s family. They are rented out, but the owners sometimes come back. As of today, some of Burov’s heirs live in the Czech Republic. ‘I met some of them when they came to renovate the house on Zlatarska’, Tomov mentions. ‘A woman came, absolutely charming, gorgeous! Another heir lives in Sofia, but he’s of considerable age and stopped coming here.’ Tomov recalls, and practically denies the claim that Burov has no living heirs in Bulgaria. 

The houses in Kapana keep their secrets, but the stories can’t stay untold. One by one, the tales of Kapana go beyond the district’s bounds and just how many curious stories lie in store – we should find out.

For Bulgarian - click here