Банкерът купил две къщи в квартала - едната за усамотение с филипополската си любовница, другата с инвестиционна цел

Наследниците на един от най-влиятелните българи през миналия век все още стопанисват имотите

Любовното гнездо е било на Златарска, къщата на Христо Дюкмеджиев е била за бизнес

Стефка Георгиева

„Мисля за България, мечтая за теб. Ти и България сте ми двете любовници, едната на ума и живота ми, другата на чувствата и сърцето ми. И двете сте ми еднакво мили, еднакво необходими, еднакво най-важните стимули на живота ми. Да изтръгна едната или другата от сърцето си, значи да откъсна част от себе си, да осакатя живота си.“ Това са думи на финансистът, родолюбец и идеолог на българската буржоазия Атанас Буров. Започваме тази история именно с това въведение, тъй като то подсказва каква следа е оставил той в Пловдив и по-конкретно в квартал Капана.

Роден през 1875 година в Горна Оряховица, той е сред най-високо образованите българи за времето си. Освен виден банкер, няколко пъти е избиран и за представител на Народната партия. Основател е и на Първото българско застрахователно дружество „България“, контрол над което в последствие поема неговият син.

Обръщайки се назад към историята на Капана, попаднахме на отпечатъка на Министъра на външните работи след Деветоюнския преврат. Един от най-влиятелните българи през миналия век е част от правителството на Иван Багрянов, чиито живот е свързан с Пловдив. След преврата през 1944 година, Буров е задържан и е осъден от Народния съд на една готина затвор. Две години след като е освободен обаче, през 1947 година, гласно се обявява против смъртната присъда на Никола Георгиев, което комунистическата власт смята за наказуемо и отново е арестуван. Осъден да излежи 20 годишна присъда. Първо е отведен в Дряново, след което е преместен в концентрационния лагер край Дулово. През 1950 година отново бил преместен, този път в затвора в Пазарджик, където четири години по-късно намира смъртта си.

По официални данни се смята, че той е погребан в общ гроб в края на арменските гробища в Пазарджик, след което дъщеря му и жена му го погребват отделно и поставят кръст над гроба му, но се оказва, че това съвсем не е така. Историята на Атанас Буров все още е жива в Пловдив и се предава от уста на уста от неговите наследници и приятели на семейството. Георги Томов е живата памет на историята и ни разказа спомените на своите майка и баба, бидейки те приятели и съседи на банкера. По разкази на неговата баба, тялото на Буров не е било погребано, а изгорено заедно с въглищата в пещите на затвора. Заставени, осъдените с лопати са изхвърлили тялото на политика във въглищните пещи. Причината за неговата смърт не е ясна, но вариантите са няколко. Дали е от глад, от болест или е бил пребит, до ден днешен историята мълчи. Разказвачът Томов споделя: „Комунистите казват, че е бил погребан в общ гроб, но това е пълна глупост, измислени работи. Знам това, което съм научил от възрастни хора и това никъде в книгите не го пише.“

Някогашното любовно кътче сега е галерияПочти 70-годишният Георги, казва за Атанас Буров, че е изключително дейна личност, както пише и в биографията му, но банкерът надхвърлял разказите за себе си. Освен това е бил и голям любовник. Буров обичал жените, колкото обичал и страната си, но бил особено деликатен във връзките, които е имал. Бидейки семеен, умело е прикривал извънбрачните си преживявания и нито веднъж не е посетил хотел, в който е можело да бъде забелязан с друга жена. В тези моменти, икономистът в него пресметливо е счел, че е по-уместно да закупи няколко къщи в различни градове и в тях да се срещна спокойно и усамотено със своите любовници. Така едновременно гарантира сигурността и чистотата на името си, и прави дългосрочна инвестиция в недвижимо имущество. Не е ясно колко такива къщи има Буров, но Томов казва, че е сигурен за поне три града – София, Русе и Пловдив.

И тук започва обвързаността на Атанас Буров и града под тепетата. В квартал Капана, банкерът купува 2 имота. Първата закупена от него къща се намира на улица „Златарска“ 24. За този имот е била наета жена, която да се грижи и стопанисва къщата, когато него го няма. Друга е била жената, която го е посрещала при визитите му в града, но до момента името й не е известно. Там са се криели от зорките погледи на обществото и са крадели мигове на тишина и спокойствие за своята любов. Днес там се продават сувенирите PLOVEDIV.

 Другата къща на Буров се намира на ул. „Христо Дюкмеджиев“ 10 и е закупена с инвестиционна цел, без специални нужди. Той е бил умен човек с добри финансови възможности и е обезпечил наследниците си, казва Георги Томов. И двамата имота все още са в семейството на видния министър. Те се отдават под наем, но техните собственици понякога се връщат тук. Част от наследниците на Буров към днешна дата живеят в Чехия. Запознах се с някои от тях, когато дойдоха да правят ремонт на къщата на ул. „Златарска“, казва Томов. Дойде една жена, изключително шармантна, невероятна! А друг от наследниците живее в София, но той е вече човек на възраст и спря да идва тук, разкрива Томов, с което на практика отхвърля твърдението, че Атанас Буров няма живи наследници в България.

Къщите в Капана крият своите тайни, но историята не може да остане неразказана. Една по една, приказките от Капана излизат извън пределите на квартала, а колко още любопитни разкази ни предстоят – остава да разберем.

Кадрите по актьорско майсторство, които запълват театрите и снимачните площадки, излизат най-вече от НАТФИЗ. Но освен академията има и още няколко учебни института, които също държат нивото и то не по-лошо. Разбира се, сравняването между школите е напълно ненужно и нелогично. В крайна сметка, всичко се осланя на трудолюбието и в доста голяма доза на късмета. 

Снощи посетихме родната школа в Пловдивския университет, където гледахме открития изпит на II курс по актьорско майсторство с преподаватели Веселин Ранков и Ивана Папазова. Имена, които сами по себе си, носят достатъчно тежест. Цяла България е слушала многократно гласът на г-н Ранков, озвучавал едни от най-знаменитите сериали, излезли на екрана като "Ало, ало", "Алф" и други. А и не веднъж е блясвал и на сцената, водел е знаменити мероприятия и още много. 

Ивана Папазова е добре позната на плодивската публика, а и не само, с постиженията, таланта и множеството си превъплъщения. 

Под тяхно ръководство, студентите излязоха на сцената на Учебния театър и представиха събирателен спектакъл от откъси на Шекспир, наблягайки главно, да не кажем и изцяло на комедиите му. Достатъчно свързваме гения с трагичността на Отело, шизофреничната психология на Хамлет и кръвопролитията в Ричард III-ти, затова забавните му пиеси, дойдоха повече от добре дошли. Така или иначе, малката зала бе претъпкана, пукаше се по шевовете, затова някои дошли дори не успяха да влезнат. Освен роднини и приятели, на събитието присъстваха и преподаватели от университета, и няколко специални гости от Пловдивският театър в лицето на директора Кръстьо Кръстев, актьорите Ники Станчев, Стоян Сърданов и други. Народ имаше и през по-голямата част от времето, той се смееше. Да, смехът бе основна тема през този час и половина. 

Младите студенти представиха част от "Сън в лятна нощ", "Укротяване на опърничавата", Двамата веронци", "Комедия от грешки" и още много, с който както ни сподели доц. Ранков за поканени във Варна, за да представят Пловдив в театрален фестивал. Можем да им пожелаем само късмет!

Колкото до самата постановка, тя беше разновидна откъм изпълнение. Децата не можеха да прикрият своето притеснение и има още много какво да учат, но да не забравяме, че те са само II-ри курс и в опитни ръце могат да бъдат шлифовани достатъчно, че да станат конкурентно способни, стига разбира се, да имат вяра в себе си и да не спират да работят. Защото 90% от таланта е бачкане и само бачкане. Някои изпъкнаха доста блестящо и дадоха заявки за едно добро развитие, други имат да извървят дълъг път. Не можех да не забележа пропуски тук-там, недоусъвършенствано присъствие и леко замърсяване, но може би не е правилно да си твърде критичен към младостта, защото тя е точно за това - да те научи и подготви за в бъдеще. В крайна сметка, никой не се е родил готов, пътеката е трънлива, а това е един начален етап, който само ще се доразвива. 

Интересното в случая е, че виждането на режисьорите е опростено. Когато чуем Шекспир, се сещаме за епохалните костюми и стихотворната форма на изказа, но в тази постановка, текстът бе предаден по един по-олекотен и не натоварващ вариант, сценографията бе изчистена откъм декор и помпозност. Нямаше ги големите бални рокли, нито типичните селски облекла. Черното преобладаваше като цвят, за да изпъкнат лицата на участниците. Няколко стола, две пейки и една маса - понякога това е достатъчно! Важно е въздействието, а не дрънкулките, с които актьорът "си играе", за да отвлече вниманието от главната идея. Затова младежите разчитаха най-вече на себе си и партньора. Като цяло, представлението бе живо, стегнато, без излишни разгъвания и органично. 

За сега, ще следим развитието на новите таланти и ще очакваме следващата им изненада.