Издателска къща „Хермес“ представя „Вдън гората Дикчам“ от Георги Божинов

Да сеем гори. Да ги сеем навсякъде, където можем, всякога, когато можем. За да изкупим вина. Не е наша радостта да дочакаме да плиснат там нови извори и да се заплетат клоните с птичи песни. То е за тия след нас. Но и в сеитбата на бъдещи радости също има радост.

Из „Вдън гората Дикчам“

Георги Божинов – новият стар класик в съвременната българска литература

           През 2014 година Георги Божинов беше преоткрит от хиляди читатели благодарение на романа „Калуня-каля“. Книгата има вече 14 издания и бе призната за едно от знаковите заглавия през последните години. А Георги Божинов се превърна в новия стар класик в съвременната българска литература.

            Роден на 27 януари 1924 г. в с. Крива бара, Ломско, Божинов завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност „Руска филология“. Работи като кореспондент на БТА и във вестниците „Литературен фронт“, „Отечествен фронт“ и „Труд“. След публикация в сп. „Септември“ през 1975 г., в която документира свидетелствата на петима българи, лежали в сталинските лагери, той е уволнен и до края на живота си остава без работа.

            Автор е на пътеписи, документални разкази, завладяващата историческа повест „Караджата“ и знаковия роман „Калуня-каля“. През 2014 година забравеният шедьовър бе отличен със „Златен лъв“ от Асоциация „Българска книга“ за издателски проект с най-голяма обществена значимост и почетна награда от книжарници „Хеликон“.

            През 2019 година, по идея на младия режисьор Благой Бойчев, историята на Калуньо оживява на сцената на Родопски драматичен театър „Н. Хайтов“ – Смолян. Самият Бойчев споделя: В тази история ме грабна желанието на героя да възвърне справедливостта, мира и тишината в света, но чрез насилие. Защото, ако човек се бори срещу злото със зло, то пак остава зло.

            Пиесата получи топло посрещане от почитателите на театралното изкуство в Смолян, а в началото на 2020 г. гостува в София и Пловдив. В момента се работи и по екранизация на романа, под режисурата на Иглика Трифонова.

За „Вдън гората Дикчам“

            В началото на 2021 г. ИК „Хермес“ ще зарадва почитателите на българската литература със сборника с разкази и пътеписи „Вдън гората Дикчам“. Според Милка Божинова-Рускова, дъщеря на писателя, това определено е най-важната книга за Божинов – именно като първа книга, като пръв тон, задаващ мярка и вкус.

             Ето какво още споделя тя за първите творби на автора – „Вдън гората Дикчам“ и „Юлень“:

 Шейсетте години като че ли бяха най-щастливото време на баща ми – Георги Божинов. Яхнал служебния си мотор „Ява“ или шоколадовокафявата си „Шкода Октавия“, той обикаляше България със страст – с оная необяснима страст, на която се подчиняваш без обяснения, с която просто се раждаш – да бродиш, да наблюдаваш, да се пълниш с картини. Страст, която прави човека цялостен.

 „Вдън гората Дикчам“ и „Юлень“ са първите му книги, издадени през 1960 и 1967 година. Част от пътеписите и разказите в тези две книги са включени в настоящото издание.

Но връщаме се в 60-те години и малко преди това, когато младият репортер обикаля с велосипед Пиринския край в търсене на теми за БТА, телеграфната агенция. Той по-късно си спомня: ...Колелото все се търкаляше, търчеше и дрънколявеше по сипаничавите пътища около Пирин. А градчето нямаше една свестна велосипедна работилничка. Не свестна, ами и никаква. Тогава, освен задължителните за БТА сухи информации за изпълнение и преизпълнение на планове и петилетки, той попада и на сюжети, които искат по-друга разработка, а агенцията няма нужда от тях. Тях той предлага на вестник „Литературен фронт“. И Славчо Васев – стар вестникар, по него време (1954–1964) главен редактор, ги публикува с охота и даже го назначил на половин щат като кореспондент на вестника за Пиринския край. От това време са сюжетите на тези, малко условно наречени разкази и пътеписи на „Вдън гората Дикчам“. Впрочем в самата книга не е отбелязано от какъв точно жанр е. Просто книга. Първа.

 „Вдън гората Дикчам“ определено е най-важната за Божинов – именно като първа книга, като пръв тон, задаващ мярка и вкус. Може да се каже, че без нея нямаше да се роди двайсет години по-късно романът шедьовър „Калуня-каля“. Книгата в по-голямата си част е разположена в Западните Родопи, както по-късно е разположен и романът.

В тази първа своя книга, както и след време в „Юлень“, още от самото начало писателят е „себе си“. Наясно е със себе си, наясно е какво ще го занимава като писател, наясно е какво иска да каже. Вече е наясно и как да го каже.

В един от бележниците си Божинов отбелязва: Да пишеш, както говориш. Ако, разбира се, има някаква значителност в говоренето ти. Ако има какво да кажеш, важно за другите. Ако сам си значителен... И не е нужно да се подписваш. Да се познава и без подпис. И всичко да е сгъстено, като запечатан мед.

А „дикчам“ впрочем е турска дума и значи „прав чам“, „прав бор“.

Така навлиза в литературата Георги Божинов – като прав бор.

Такъв си и остана: дикчам – Божинов.

Животът му бе труден. Преживя много самотни години.

Но както бе казал на едно място: Земята се върти, светът се върти и постепенно идва на мястото си. И вече не е сам. (Милка Божинова-Рускова)

Откъс от „Вдън гората Дикчам“

МОИТЕ ГОРИ

Гората зиме...

Бяхме на Матан дере, на лов за глухари. Излязохме още в тъмно сутринта. Минахме рид, втори, трети. Качихме се високо над горското стопанство. Гората спи, вейка не поклаща. Спят и глухарите. Стоим под дърветата, стискаме пушките си и ги чакаме да се събудят, слухтим за стържещия, гърлен звук на токуването. Но няма нищо.

Започна да прикапва снежец. Отначало рядко, после по-гъсто и по-гъсто. Заваля здраво. Гората стана бяла и фантастична. Като нея и ние станахме бели и малко недействителни. Забравихме глухарите. И те ни забравиха ‒ не се обадиха. С моя приятел тръгнахме из гората, така, да се пореем без цел, омагьосани от нейната внезапна промяна, от нейната снежна тишина, в която само нашите хрупащи стъпки отваряха пъртина. А после пуснахме младите палашчета да погонят зайци, нека се учат. Просторът се напълни със звънливия, ехтящ и неопитен лай на кучетата. Снегът все валеше и качулеше дърветата, качулеше и нас. Валеше непрекъснато и чистеше гората от гнилежа, чистеше въздуха, пречистваше и нещо в нас. Вървяхме леки и чисти, забравили време и място, все вървяхме и не проговаряхме ни дума. Нима трябваха думи?

Смерчът мина лани и над Вищерица. Мина и замина, но остави едно голямо горско гробище. На няколко хиляди декара около Кара Кая цялата гора бе пометена. Цялата гора. Дърво до дърво. Заедно с корените се бе дигнала като отлепена подметка и почвата, на която дърветата бяха расли ‒ един тънък слой просто одран от някоя плоска скала и уплетен в жили. Това беше невиждана горска смърт, беше чума.

Смерчът събаря отведнъж, а човекът събаря постепенно и затова е по-опасен. Малко по малко ние рушим горите си, гризем ги като червей под корен. Гледаш някъде ‒ гора като гора. А навлезеш малко в нея, и изведнъж виждаш колко е оредяла, какви поразии е направила нечия лакома брадва. Също като плод, който отвън запазил формата, дори цвета си, а отвътре целият изгризан и кух. Наводнението през петдесет и седма, когато и най-бистрите планински ручеи потекоха мътни, беше знак и предупреждение. Някога това предупреждение може да изпълни заканата си...

Не познавам място, където разрухата на гората да е така грозна, както в планината Огражден. В отдавнашни времена тя е била покрита с дъбрави. Дошли хората, просекли дъбравите, разорали нивички. Отначало нивичките давали хляб, защото почвата била торна. После престанали. После започнала да работи водата, проговорили пороищата, затрещели доловете. Сега там няма гори. Няма и ниви. Защото няма и пръст. А колкото я има ‒ е червена като оголеното месо на рана.

По южните склонове на Огражден, дето ровините са най-безутешни, от няколко години насам гледам едно зелено петънце. Петънцето става петно, зеленината му расте по-плътна, по-жизнерадостна и по-нехайна към околния пек. Това е млада изкуствена гора от борчета. Мястото тук е дъбово, но дъбове не могат да виреят вече. Толкова е хубаво да гледаш как една млада гора, посеяна от човека, се дига с такъв сочен изблик на живот.

Да сеем гори. Да ги сеем навсякъде, където можем, всякога, когато можем. За да изкупим вина. Не е наша радостта да дочакаме да плиснат там нови извори и да се заплетат клоните с птичи песни. То е за тия след нас. Но и в сеитбата на бъдещи радости също има радост.

„Приятно ми е, Ива!“ е името на моноспектакъла на актрисата Ива Тодорова, който пловдивчани ще видят на 7 март 2021 г., неделя, от 19 часа на сцената на Дома на културата „Борис Христов“, съвсем в навечерието на красивия женски празник 8 март. Режисьор на спектакъла и постановъчен консултант е  Стоян Радев, сценографията е дело на Елица Георгиева и Момчил Алексиев, костюми -  Елица Георгиева.

Моноспектакълът „Приятно ми е, Ива!“ е от афиша на Театър 199, автор е Ива Тодорова и е отличен с няколко престижни награди:

Ива Тодорова - награда "Икар" 2019 г. за водеща женска роля;

„Приятно ми е, Ива!“ - награда "Икар" 2019 г. за драматургичен текст;

Ива Тодорова - извънредна награда "Златен кукерикон" 2019 за индивидуално театрално постижение;

Ива Тодорова - номинация "Икар" 2019 г. за водеща женска роля;

„Приятно ми е, Ива!“ - номинация "Икар" 2019 г. за драматургичен текст.

Сюжетът е изключително забавен, а житейските ситуации, които Ива пресъздава са наситени с много жив хумор и талант.

Представлението е с продължителност 90 минути.

Билети на цена 15,18 и 20 лева вече се продават на каса МаскАрт в Дома на културата.

Забавният моноспектакъл „Приятно ми е, Ива!“ гостува на пловдивска сцена

С 2 награди ИКАР и Златен кукерикон, представлението на Ива Тодорова пленява със самоирония и свежо чувство за хумор

„Приятно ми е, Ива!“ е името на моноспектакъла на актрисата Ива Тодорова, който пловдивчани ще видят на 7 март 2021 г., неделя, от 19 часа на сцената на Дома на културата „Борис Христов“, съвсем в навечерието на красивия женски празник 8 март. Режисьор на спектакъла и постановъчен консултант е  Стоян Радев, сценографията е дело на Елица Георгиева и Момчил Алексиев, костюми -  Елица Георгиева.

Моноспектакълът „Приятно ми е, Ива!“ е от афиша на Театър 199, автор е Ива Тодорова и е отличен с няколко престижни награди:

Ива Тодорова - награда "Икар" 2019 г. за водеща женска роля;

„Приятно ми е, Ива!“ - награда "Икар" 2019 г. за драматургичен текст;

Ива Тодорова - извънредна награда "Златен кукерикон" 2019 за индивидуално театрално постижение;

Ива Тодорова - номинация "Икар" 2019 г. за водеща женска роля;

„Приятно ми е, Ива!“ - номинация "Икар" 2019 г. за драматургичен текст.

Сюжетът е изключително забавен, а житейските ситуации, които Ива пресъздава са наситени с много жив хумор и талант.

„Хич не Ви се ходи на работа? Естествено! Но какво да кажете на шефа? Бъдете изобретателни. Изберете кое от оправданията по-долу би било разумно да изтъкнете по телефона.

Прокапа ми парното и покривът също. Плувам.

Детето не иска да ходи на градина.

Баба ми почина.

Баба ми почина. И дядо й също.

Сестра ми роди четиризнаци. Зет ми припадна.

Махмурлук!

Вече съм на седма бира.

От затвора се обаждам.

Имам въшки.

Ламата ми боледува.

Удари ме ток. Умирам.

Ударих шестица от тотото. (Дочуване!)

Сами в къщи може да се заемете с приятни занимания...“

Представлението е с продължителност 90 минути.

Билети на цена 15,18 и 20 лева вече се продават на каса МаскАрт в Дома на културата.

Вижте и няколко отзиви за спектакъла:

"Представлението „Приятно ми е, Ива!“ е скритото бижу на театралния сезон."

Елеонора Стайкова, debati.bg;

"След толкова много години Ива се появява с истински свеж, спокоен, интелигентен и чувствителен глас. Тя излъчва чистота, проникновение, колебание, емоционалност и уязвимост, което прави сценичното случване истинско, автентично и затова много мощно."

Мира Тодорова, dramaturgynew.net;

"Този театрален сезон ще се окаже доста качествен, а дори на неговия фон блести и впечатлява „Приятно ми е, Ива!“- възхитителният и вълнуващ моноспектакъл на Ива Тодорова. Актриса (на Крикор Азарян, аз я помня от събитието "Аркадия" по Том Стопард и "Женитба" на Гогол), емигрант, съпруга, рекламен директор в списание - Ива непосредствено, живо, енергично и с искрящо от оригиналност, самоирония и свежест чувство за хумор ни пленява за час и половина (не ги усетих, съзнавате ли, какво значи това за представление, в което на почти голата сцена е един-единствен човек)."

Боян Атанасов, boyan-ata.blogspot.com;

"Заслугата на Ива Тодорова е, че открива пространство за жената като център на театралната сцена и говори за нея като жена, а не като мъжете автори, търсещи у жената геройското, апостолското или жертвоготовното."

Димитър Стайков, Площад Славейков;

"Хуморът й предизвиква смях до сълзи. Залата диша и живее с актрисата. Намира общото на своя с нейния житейски разказ, радва се, усъмнява се, изненадва се. А някъде там отдолу е скрита болката, дълбочината на преживяното е оставило следи, но това не е най-важното. Важното е да си истински и да продължиш напред."

Ина Божидарова, "Литературен вестник";

"Повече от десетилетие по-късно, след неочакваните лични и професионални завои, които съдбата й поднесе (тя замина задълго в Италия, където се наложи да се сбогува с театъра, но и срещна своя бъдещ съпруг), Ива Тодорова е отново на сцената и отново прави онова, в което е толкова добра – играе.

Асен Терзиев, в-к "Капитал";

"Ива прекрасно удържа своя монолог в рамките на умно разказаните случки, преминаващи неусетно в напълно сериозни въпроси. Голямото смеене в залата понякога спира и настъпва пълна тишина – именно тя вероятно е най-голямото доказателство, че това е наистина добър театър.

Казано с две думи: веднага отивайте да се запознаете с Ива.

Елица Павлович, momichetata.com

Отново на 7 март, неделя, от 11 часа, в Дома на културата „Борис Христов“  малките зрители ще могат да видят детския спектакъл  „Музикално магазинче“.

Билети на касата на МаскАрт

Групата пуска и видеото към „Дуел“ – неизлъчван клип с участието на незаменимия Димо Стоянов

Сборен албум с най-добрите Слънчеви и Облачни песни ще пусне група P.I.F. на 26 февруари. В двойният диск ще намерят място поетични саундтраци на тъгата като "Приказка", "Невидимо дете" и "Обещавам", както и събуждащи усмивката мелодии като "Юли", "Колело" и "Вали".

Албумът вече е достъпен за предварителна продажба в онлайн магазина на издателя  Монте Мюзик, което дава възможност на феновете на групата да станат едни от първите му притежатели (http://montemusic.net/nay-dobroto-ot-p-i-f-cd/). Проектът е подкрепен медийно от БГ Радио и  Z-Rock.

Колекцията CD 1 „Облачно“ и CD 2 „Слънчево“ излиза по-малко от два месеца след като Димо Стоянов изгуби битката с корона вируса.  Смъртта му разтърси артистичната гилдия у нас, а огромната вълна на съпричастност в обществото към съпругата му Люба Пиперова и двете му дъщери, на 1 и на 6 годинки, надмина не само очакванията, но и медийната популярност на групата. „Шокът от загубата му ни остави безмълвни. Липсата му отвори в нас емоционална дупка за цял живот.“, споделя Иван Велков, китарист и ядро на групата от самото й основаване. “Едно от първите решения, които взехме с момчетата и с Люба след цялата случка, бе да издадем този Best Of в памет на Димо. Вярваме, че публиката ще го приеме като празник на всичко, което беше той – светла душа, изключителен приятел, артист, който твореше без его. Той никога не се е смятал за рок звезда. Обичаше да казва, че работи „ощастливител“, добавя Иван.

 За фен базата P.I.F. двойният сборен албум ще бъде истинска колекционерска придобивка, тъй като в търговската мрежа дискографията им отдавна е изчерпана и да намериш на физически носител някой от петте им проекта до момента е почти невъзможно.

В двойното CD  с най-добрите слънчеви и облачни парчета на P.I.F. влизат общо 30 заглавия, сред които и новия сингъл на бандата „Дуел“. Премиерата на видеото в YouTube беше на 12 февруари (http://youtu.be/jnywEJN2frI). То е заснето преди време както винаги на принципа „От приятели за приятели“ на групата, и е последното неизлъчвано с участието на незаменимия й фронтмен Димо Стоянов. 

През май музикалното му наследство ще се увеличи с новия албум P.I.F. 6, чиито вокали артистът записва в домашното си студио буквално до момента преди да бъде хоспитализран.    

За да го представи в трите му лица, които всеки изкушен от преводаческата работа добре познава: като наука, като изкуство и страст

„Да кажеш почти същото. Опити в полето на превода“не е строго теоретичен труд върху превода, а илюстрация на проблемите, които преводът поставя, пречупени през личния опит в ситуации, с които Умберто Еко се е сблъсквал в битието си на издател, автор и преводач. Със своите „опити в полето на превода“, плод на цикъл лекции, които изнася и впоследствие доразвива, Еко създава удивително оригинална по своя замисъл „отворена книга“, респектираща с мащабност и дълбочина. В нея широкоспектърната академична култура на Еко като философ и семиотик се съчетава с диалогичния тон на университетския преподавател и атрактивността на прочутия писател. Безброй конкретни примери от собствените му произведения се редуват с казуси от световната литература, съпоставки между малки и големи езици, диалози на високата и масовата култура, коментари на кинематографични, музикални и живописни интерпретации.

Умберто Еко (1932–2016) е искрящ белетрист, есеист, философ, семиотик и културолог и без съмнение един от най-влиятелните интелектуалци на нашето съвремие. Автор е на литературните класики „Името на розата”, „Махалото на Фуко” и „Баудолино”. Романите и есетата му са преведени на над 30 езика и са продадени в обем над 10 милиона екземпляра. От 1985 г. Умберто Еко е отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света като Университета в Одеса (1986), Нова Сорбона (1989), Лиежкия университет (1989), Софийския университет „Св. Климент Охридски” (1990). Наскоро "Колибри" издаде сборника „Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество“ - лебедовата песен на Еко, внушително томче с над 170 есета, публикувани между 2000 и 2015 г. в емблематичната рубрика „Бустина ди Минерва“.

Изд. Колибри, превод: Дария Карапеткова, 408 стр., цена: 28 лв., корица: Дамян Дамянов