Славена Шекерлетова

„Тържество на самотата“ е първият драматургичен текст на Катерина Георгиева. За пиесата тя посочва, че това е спонтанно модно ревю-шоу на вечното човешко бягство да признаем пред себе си обикновени и понякога, изкривени от значение страхове. “То е среща на няколко привидно налудничави жени, които дълбоко в себе си вече не искат да носят костюм, колкото и да е красив и зрелищен той, искат да размажат грима си и с усмивка да се надсмеят на до болка познатите си женски “теми”, допълва Катерина.

Казваш, че от доста години си имала желание да напишеш пиеса. Ето, това вече е реалност. Но как стана така, че първата ти пиеса е свързана именно с такива теми като самотата, отношенията мъж-жена, желанията на жените, очакванията им от връзките?

КГ: Всяко творческо начало е опит да изкажеш нещо, което те тревожи, което те оставя буден. Неща заради които тичаш да търсиш тишината на боровите гори или се напиваш банално в някой градски бар. Не бих искала да мислим за нея като за пиеса само за мъжа и жената, или само за жената. Тя е по-скоро вик да изкажем на глас нещо, което е на пръв поглед изтъркано от смисъл, но позволявайки си този вик да стигнем от другата страна – до признанието, откровеността, смелостта да си слаб, уязвим, да те боли. И да се оттласнеш от това. А ако говорим по-скоро като директно вдъхновение за написването ми, то беше поредица от разговори, диалози и срещи с жени, които сякаш не спираха да живеят в тази натрапчива реалност от неизречени чувства и мисли, и аз ставах свидетел на това. Като някакъв техен таен дневник – слушател. Никога няма да забравя и първата реплика, която ме провокира да хвана лаптопа и да започна да записвам. Тя беше на една от любимите ми пловдивски актриси, Мария Димитрова. Влезе вкъщи с бутилка вино и изрече: „Искам да мога да си призная всички тези страхове. Добър ден, аз съм Мария, ще си тръгна, ако ме нараниш!“. След нея последва момичешки смях и особено усещане за нужда от говорене за това. Така започна всичко.

Жена с моркови: Страх ме е, че ще ми се случи всичко, от което ме страх. Да не ми изневерят, да не ме излъжат, да не ме оставят.. да не ми стане скучно и да остана сама. И сега се появява един хубав човек, друг човек,  аз заставам срещу него с всичките си страхове и какво? Боли ме най-много от пълната илюзия. Ще имаме дете, ще се обичаме завинаги, ще имаме къща, куче… чистиш му къщата, готвиш му, чакаш го, ама той се прибира пиян в два през нощта, защото е получил награда, нали е велик артист?

Може ли да попитаме от какво най-вече я е страх Катерина Георгиева?

КГ: От нормални човешки неща. Но предпочитам да се разпознават чрез писането ми. Не би било интересно да кажа сега „страх ме е от хлебарки, от призраци, страх ме е от страха, и от съседката, която слуша чалга“. Нали?

Жена с моркови: Тези моркови са най-хубави леко запарени. После режеш на дължина, поливаш с малко зехтинче и после лимон и стават разкошни! Искам да си  призная всичките тези страхове. „Добър ден, аз съм Мария”. Ще си тръгна, ако ме нараниш!“. Това преди не можеше да се случи. Сега вече правя стъпки. Мога да говоря за това. Обаче като отидохме в тях и ми се сви коремът. Разказваше ми, че плотът е много скъп. Лампите му едни такива специални. То ние имаме различни посоки.

Тази пиеса разкрива може би поне някаква част от женското усещане за самота и вид мислене по отношение на различни страхове. Би ми било интересно да видя нещо такова, но написано от мъж. Всъщност, дали е възможно подобна пиеса да бъде написана от мъж с главни герои мъже?

КГ: Абсолютно е възможно. Скоро си представях такъв вариант и мисля, че може да стане доста забавно и смело. Мисля, че нашето мислене в това отношение е леко консервативно. Мъжът също има емоционален живот, също има страхове, чувствителен е и преживява по един или друг начин темите в пиесата. Това че не говори за тях, защото трябва да е „мъжкарят“ е друг проблем на различни комплекси и социални наслагвания.

…Не искам да съжителствам с някой, искам да съграждам. Ако той е по-практичен, моят артистизъм може някой ден да го дразни. И една вечер отивам у тях „Хвани си рейс, не такси…да не даваш пак пари за такси“ и аз тъкмо стигам и се сещам, че не съм изключила котлона…абе, не му стана много приятно, но се овладя и каза „ Хайде, ще отидем с колата“. Естествено, бях го изключила! (пауза) Викам му, виж к'во пич, въобще не ме интересува нищо материално. Най-много ме развълнуваха ей тия камъчета тука. Аз и в кашон мога да живея. Ще си го направя най-уютния кашон…

От ролите: жена с моркови, жена, която търси бар, жена с чесън, жена с торба, жена с бойлер, има ли някоя, която звучи най-близко до теб самата?

КГ: Всичките в едно. И нито една съвсем. Днес съм вече други персонажи.

Как избра екипа, с който да работиш?

КГ: Изпратих пиесата на доста мои познати театрали. Получих много добри коментари и отзиви, които ми дадоха някаква реална оценка на текста. Все пак е първи и нямах идея какво съм написала точно. Един ден просто Борис Зафиров ми каза „Кате, искам да говорим за пиесата ти. Е, тя не е точно пиеса, тя е постмодерен текст“, типично в негов стил, а после последваха дълги разговори, срещи, дори ходихме на творческа „резиденция“ в Момчиловци да работим само над текста и така нататък до първата дата в Сфумато. За актрисите се доверих  на него, разбира се, с моето съгласие. Сценографът Теодор също е по негова покана, но аз го познавам от гимназията, така че нямаше лоши изненади. Той от своя страна покани студенти по сценография, които ни помогнаха много с костюмите и, ако не се лъжа, това има беше първа работа по представление. Композиторът е Трифон Ташев, млад пловдивски художник и композитор, на който му пожелавам много работа като театрален композитор, защото притежава рядък и особен талант. А и е крайно време в българската театрална музика да се даде повечко шанс на неизвестни „величини“!

Изключителна роля в подкрепата на млади и неутвърдени творци тук има Театрална работилница “Сфумато” и искам да им изкажа благодарност, не само за шанса да видя първия си текст на сцена, а за доверието и любовта, с което “отглеждат” новото поколение в театъра. Мисля, че това не се случва в много театри, да не кажа съвсем малко и трябва да се знае.

Режисьор на пиесата „Тържество на самотата“ е Борис Зафиров. Сценограф и видео артист е Теодор Киряков, композитор и музикант/изпълнител – Трифон Ташев.Костюмографията е Мария Василева, Георги Добриански, Мариан Джеймс и Шани Илиева.
Участват Деница Даринова, Василия Дребова, Боряна Ангелова, Яна Бобева и Катерина Стоянова

"Тържество на самотата” беше първата за 2022 година театрална премиера в София. Надяваме се скоро да може да видим пиесата и в Пловдив.

Катерина Георгиева е млад пловдивски творец, който работи в сферата на театралната критика, история, драматургия. Обича да пише поезия и разкази, а от скоро и пиеси. Работила е като пиар, журналист, координатор, драматург, организатор, фотограф, сценарист. Има опит в много български театрални фестивали като селекционер, жури, редактор на бюлетин, както и като част от организационните екипи. Професионалното си развитие балансира между държавната работа (от три години работи в Драматичен театър Пловдив) и участието си в независими артистични проекти.

фотография: Иван Дончев, плакат: Тина Панайотова