Йоана Пенева
Изпитвали ли сте някога трепет в сърцето си? Онова тихо благоговение на душата, след нещо, случило ви се, което далеч не сте очаквали? Е, ако питате нас, присъствалите тази вечер на представянето на книгата “Анатомия на душата” в ”Петното на Роршах”, уверена съм, че всеки ще ви отговори: “Да, тази вечер усетих именно този трепет.” Приглушената светлина в малката зала, тишината и спокойните гласове на авторката Миа Сердарева, главният редактор Вера Янчелова и гостите от “Театрална работилница за мечти” пренесоха слушателите в едно по-различно измерение: светът на душата - онази, която искри от любов и пали пламъчето в очите ни; душата, искрена и нежна, търсеща отговори и надяваща се; плачещата душа, която израства, приемайки онези празнини в сърцето си и избирайки да ги запълни с любов. Ето в такъв свят ни пренесоха тези литературни души в уютната, топла вечер.
Още с встъпителното представяне на писателката от страна на Вера Янчелова стана ясно, че тази среща ще е запомняща се. Главната редакторка на издателство “Изток-Запад” не акцентираше върху професионалните отличия на Миа, а върху излъчването ѝ, чистотата и скромността, с които е изплела и своите разказите.
“Миа е едно безкрайно рядко съчетание между личност и творчество. И когато чуете част от тези разкази, вие ще я опознаете много по-добре, отколкото, ако тя ви каже няколко думи за себе си”, сподели Вера Янчелова.
Тя говореше с такава топлина за авторката, че дори и да не си чел “Анатомия на душата”, дори и да не си чувал преди за Миа Сердарева, вече ще пожелаеш да опознаеш душата ѝ и нейното творчество. Преди гостите от “Театрална работилница за мечти” да прочетат един от разказите в книгата, редакторката попита колко от слушателите в залата са имали възможността да прочетат “Анатомия на душата”. Ръце вдигнаха не повече от петима души. Ами останалите двадесет и петима в залата? “Защо сте дошли?”, задавах си наум въпроса аз. И ето, че след първия прочетен разказ, започнах да разбирам. На тази среща ги бе отвела интуицията им - също като мен, те са почувствали, че тук ще намерят храна за душата си, ще разберат нещо ново за себе си. А може би ще се “почувстват по-малко сами”, както пише Миа в разказа си “Междусветско пътешествие”. “Блещукаща малка вселена” беше следващата история, на която успяхме да се насладим, прочетена от Теодора Гюлева. Също тъй загадъчен, като името си, разказът ни напомни, че както в книгите, така и в живота, трябва да можем да четем между редовете. И макар Теодора да прочете само откъс от историята, усетих отново онзи трепет в сърцата на хората и мистичността, прокарднала се в съзнанията им. Усещах това и в себе си. И сякаш всички бяхме се вплели в нишката на топлото чувство, което се разля из цялата зала - радост, че сме част от тази картина. Както Миа Сердарева е написала в разказа “Блещукаща малка вселена”:
“Надали нещо свързва двама души така, както чувства, които са преживели заедно.”
Слушателите все повече изпадахме в едно общо желание за съзерцание и усещане за взаимен уют в малката зала. Вера Янчелова пожела да прочете един от своите най-любими разкази в книгата - “Да чувстваш”. Усещах как думите ѝ отекваха в душите на хората и очите им натежаваха. Но със сигурност, най-силният трепет слушателите изпитаха с последния разказ (“възДУХ”), който окончателно отприщи волята на сърцата им. Вера четеше, а ние потъвахме, всеки в своята Вселена, но сякаш тя бе една обща: Вселената на любовта. Онази любов, падаща на ситни капчици от очите на всички. Колко любов видях в онази зала. И знаете ли, тъй както в разказа “Да чувстваш”, където героинята Мила оставя метафорични камъчета като Хензел и Гретел, за да се "връща по-лесно към живеца си", мисля, че тази вечер Миа Сердарева остави във всеки един от нас по едно камъче, а ние от своя страна ѝ подарихме по едно наше. Всяко с различен отенък, но всички, сякаш зовящи искрено и тихо “благодаря”.
Всеки по своему усещаше благодарност, затова, че някой от разказите в тази книга, му бе разкрил повече за собствената му душа. Или както каза едно лъчезарно мило момче: “Благодаря ви, че сте създали книга, която ме кара да плача. Защото, за мен, по този начин изцеляваме душата си, за да отворим пространство за нещо по-светло.“
