Как бе поруган един от символите на Стария град   

Владимир Балчев

Една сграда навръх Джамбаз тепе още от средата на ХIХ век се налага като своеобразен символ на Трихълмието. Постройката се виждала още от железопътната гара на Пловдив.  Непосредствено  под нея се извисявала камбанарията на храма „Св. Петка” (Стара), отстрани се намирал самият храм. Тези три сгради, заедно с внушителните скали на тепето, формирали един незабравим ансамбъл.  Срещаме го още в първата  „Панорама на Филипополис“ от 1873 г., дело на фотографа Димитър Кавра, срещаме го също във фотография от 1875 г. на Дмитрий Ермаков, един от изявените майстори на световната фотография през ХIХ в. Погледната отблизо, сградата впечатлява със своята изящност и изисканост. Отделните детайли на  постройката най-ясно се виждат в една творба на придворния фотограф Иван Карастоянов от 1892 г.

Малцина знаят, че тук е било настанено някогашното Централно гръцко училище. Това е първата сграда в Пловдив, строена специално за учебно заведение. Издигната е през 1780 г. Преди да се появи тази емблематична постройка, децата се ограмотявали в предверията на църквите, или по къщите на даскалите.

Първи директор на училището бил йеромонах Антим. През 1790 г. го наследил иконом Константин, издал във Виена през 1819 г. „Описание на Пловдивската епархия“. През 1828 г. директор на школото станал хаджи Йоанис от Сливен, известен повече с името доктор Иван Селимински. Завършил авторитетната по това време гимназия в Кидония (Мала Азия), обиколил половин Европа, Селимински  респектирал учениците с широките си познания. Никой в Пловдив не подозирал,  че хаджи Йоанис участвал във Великата гръцка завера през 1821 г., имал връзки с дейци на национално-освободителното движение в Унгария и Чехия, с карбонарите в Италия, че по време на Руско-Турската война през 1828 – 1829, организирал снабдяването на българите с оръжие, основал революционни комитети в Сливен и други селища. Неслучайно някои автори го определят като първият български крупен революционен организатор.

Константин Моравенов пише, че до 1846 г. Централното училище било общо градско  заведение за Пловдив и в него се обучавала както гръцки, така и български момчета. Години наред фондът за издръжка на училището бил управляван от Чалъковци. През втората половина на ХIХ в. българите образували своя черковна община, основали български училища и се отделили от гърците.

Пак на Джамбаз тепе през 60-те години на ХIХ в. било изградено и Главно гръцко девическо училище. Средствата за изграждането му били осигурени от Сариставрус Косма.  Впоследствие и къщата на Сариставрус (известен като Саръ Ставри) също започнала да се използва за учебни цели. През 1874 г. се появило нов тип училище . Наричали го Зарифово училище (пъл¬на гимназия и учителски институт). То носи името на константинополския банкер Георгий Зарифис, който дарил значителни суми за развитието му. След смъртта на Зарифис през 1884 г.,  средства за издръжката изпращала съпругата на покойния банкер. 

През 1900 г. била издигната представителната сграда на училището „Григорий Маразли“. В новата триетажна постройка се нанесло мъжкото нормално Зарифово  училище, а старата сграда на Централното гръцко училище била заета от възпитаничките на Централното девическо училище. Опразненото девическо училище пък се превърнало в пансион за ученички. От своя страна къщата на Сариставрус станала пансион за момчета.

Ревностният изследовател на пловдивското минало Козмас Миртилос Апостолидис подробно описва историята на сградата. За първи път тя била ремонтирана през 1811 г. Вторият ремонт бил извършен през 1832 г. След 1840 г. състоянието на постройката било плачевно. Константин Моравенов пише: „Това вехто и изгнило здание не служеше веке   на нуждите граждански, че населението се бе умножило“. По време на големия пловдивски пожар през 1846 г. училището изгоряло до основи, но бързо било възстановено.

Историята на сградата има и своето продължение. След антигръцкото движение през лятото на 1906 г. бившето Централно гръцко училище е затворено завинаги. Няколко години по- късно то е преустроено и на променената вече безлична фасада се появява надпис „Столарско училище“ (т.е. тук се обучавали майстори за производство на мебели). След 1925 г. сградата се превръща в тютюнев склад.

В най-ново време старата постройка съвсем изчезна. Вместо нея се появи една бетонна грамада, която често наричат Бункера.

Имало някога една сграда, която привличала погледа още отдалеч. Имало едно изискано и изящно здание върху най-високата част на Трихълмието. Имало някога…

Днес има срам…

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…