В свят, който не се управлява от доброто, понякога е трудно да бъдеш благороден, казва кадифеният глас

Ще прави джаз върху текстове на съвременни български писатели и поети

Иска ми се да видя в църквите ни закусвални за бедни, домове за старци, за дечица, но не ги виждам. За Българската православна църква нея песен не трябва да се пее, трябва да се действа, казва певицата, богослов по образование

Защо да си мислим, че за пет години ще превърнем Пловдив в културно средище. Той е такова, само трябва да го осъзнаем и отворим сетивата си


Джаз дивата Мирослава Кацарова застана пред КАПАНА.БГ за едно красиво, музикално, цветно, но и черно-бяло, искрено и интригуващо интервю.  Репортерката ни Паулина Александрова разговаря с певицата часове след поредния й концерт по проекта Синема, който напълни Конюшните на царя.


В проекта Синема направихте много експерименти с различни аранжименти и текстове. Коя от изпълнените песни е най-близка до Вас, описва Ви най-добре?
Аз винаги се опитвам да избирам репертоара си така, че той да изразява до някаква степен самата мен и също така се опитвам да го променям така, че да се докосва до моята същност, както и до същността на музикантите. Важно е тази музика да вълнува не само мен самата, но и артистите, с които съм на сцената. Слава богу обикновено съм с точно такива хора. Чист късмет е това, че в живота си се срещам с изключителни личности, каквито са музикантите, с които работя. В Конюшните на царя бях с артисти като Мирослав Турийски и Димитър Семов – едни много интересни сами по себе си хора и артисти, а и отделно като композитори, като аранжори. За тази програма работих основно с Мирослав Турийски, както и с Веселин Веселинов- Еко, който за съжаление не успя да дойде на концерта, заради отлагането му. Това, за което всъщност си дадохме сметка е, че до голяма степен тези филми и музиката в тях ни изразява, изразява нашата нагласа към света, нашите ценности чисто като морал и от друга страна като естетика. Това са филми, които освен, че изтъкват истории с различни пластове по отношение на човешките отношения, те са и много красиви. Те работят с метафори и със символи, които чрез тези синтезирани образи казват много повече. Освен това всеки човек по свой начин може да прави трактовки на историите им. Тези филми са много сложни, те са с дълбока перспектива и затова ни харесват. Харесваме и музиката, която до голяма степен ги отразява. Една от песните, които много силно се докосват до моята същност, е Куку-руку-ку Палома, защото това е една стара мексиканска песен, тя е много красива, но пък от друга страна и доста използвана в музиката, интерпретирана е в различни версии. Това, което се случва в Синема е именно моята същност – бавна, протяжна тишина в музиката, пълна с паузи. Такъв е и моят живот – аз съм тих човек, обичам паузата, тишината, обичам да се изразявам чрез тихи кулминации, а не чрез шумни, крещящи или истерични.

В контекста на Синема- черно-бялото или цветното вълнува повече Мирослава Кацарова?
Това са много различни изказности. И едното, и другото в различни състояния на духа ме вълнуват. Аз съм и много цветен човек, но има периоди, в които съм черно-бяла, монохронна. Това е красотата на живота – в неговите редуващи се състояния. Едно от най-красивите предизвикателства е да откриваш себе си различен и да се приемаш такъв, защото това е много важно. Музиката, освен удоволствие, е и спасение, тя е и начин да се отриваш самия себе си, да размишляваш в нейната тишина. Когато я изпълняваш е същото. Нещата, които се случват в съзнанието и подсъзнанието докато работиш върху една програма, са плод на метаморфози на личността. Това е интересното за мен – да го откривам, да го разбирам. Аз съм и цветен, и другият човек в различни моменти. Цветността е винаги символ на щастието, на тези много щастливи безметежни моменти, в които понякога изпадаме и към които се стремим.

Повечето от текстовете на песните Ви пишете сама. Кое Ви вдъхновява?
Самият живот и човекът. Нашата работа е свързана с чувства, не работим с неща, които са лишени от отношение, защото музиката е сама по себе си отношение, тя създава връзка, тя е подобна на религията. Религия произхожда от думата religare, което означава връзка между човек и Бог. По същия начин музиката за мен създава връзка между човек и божественото, но и между човек и човек. А джазът, в частност, с неговите изказни средства като импровизация, като промяна на музиката тук и сега на лайфовете, също създава връзки. От една страна това е отношението между музикантите на сцената, а от друга – между нас и публиката. Това, което ме кара да се чувствам силно развълнувана е когато чувам тишината на хората, които ни слушат. Тишината в залата или изобщо в пространството, където се случва музиката, е много важна за мен, защото точно там се случват тези отношения. Нашата музика е мечтателна, тя е за размишление, за това човек да се събира и прибира вътре в себе си. По този начин, когато си самият себе си, се осъществява най-личната връзка между артиста и другите. Това ме вдъхновява. Отношенията са изключително важни специално за този тип музика.

Очевидно кариерата и личният Ви живот вървят ръка за ръка? Как го постигате?
Човек е една цялостна личност. Той не се дели на частици. Понякога, когато нещо не се е случило както трябва в личния живот, човек компенсира с това, което работи и обратното. Хубавото е, че моята професия е част от личния ми живот. Музиката в мен никога не е приемана като болна амбиция, никога не съм се стремяла да стана известна. Тя е част от моя живот – слушам музика у дома, в колата, докато пътувам с моя любим мъж, за да слушаме концерти, посещаваме заедно фестивали в цяла Европа. Това се превръща в едно много приятно премеждие, е едно преливане от личното в професионалното и обратно. За мен личният живот е любовта, а любовта е чувство, което те кара да се отдаваш по един и същ начин на професията и на човека до себе си. Колко е хубаво, че при мен професията е чувство.

Със съпруга Ви сте заедно вече дълги години. Музиката помага ли в поддържането на романтиката?
Да. Музиката винаги е била средство да общуваме помежду си, да си разменяме важни неща за казване отвъд думите. Той не е музикант, не е артист, а човек от другия свят – на бизнеса, но въпреки това носи много богата душевност, той е интелигентен, чувствителен, много сетивен. Всъщност нашата музика е точно за такива хора, изключителни професионалисти, но в същото време много чувствителни и сетивни личности, търсещи спасени в другия свят. Музиката е нещо много важно за отношенията в една връзка.

Къде намирате пресечната точка между любовта и музиката?
Аз пея с много любов. Тя е основното чувство, което ме води на сцената. Ако няма любов, няма музика. Аз влагам самата себе си, вграждам се във всеки един проект. Това е нещо, което едновременно те прави богат и от друга страна самотен. Тези редуващи се състояния на любов и самота, на крайностите и противоречията са всъщност пресечната точка. Човек балансира някак си по този начин.

Строга майка ли е Мирослава Кацарова?
Не, не съм строга, въпреки, че съм много принципна. Всъщност аз съм човекът в семейството, от който дъщеря ни има така да се каже страхопочитание, защото мъжът ми работи много и когато се вижда с любовта на живота си, която е всъщност нашата дъщеря, е готов на всичко, докато аз съм малко по-безкомпромисна в това отношение. Но аз съм приятел с нея. Тя е един вълшебен, ангелоподобен човек, с много дълбока чувствителност и е изключително интелигентна. Дъщеря ми е четящо дете, рисува, обича музиката, галериите, пътува с нас по концерти, изобщо обича другите светове. Виждам, че с любопитство ги открива сама. Например преди години тя откри за себе си Туве Янсон – писателка, която аз не познавах и опознах именно благодарение на дъщеря си. Така, че колко мога да бъда строга към човек, от когото се уча?

На какво сте се научили от дъщеря си?
Аз непрестанно се уча от нея. Най-вече на добродетели. Децата са много интересни същества, много по-различни от нас възрастните. Нямат предразсъдъци, нямат правила и са много спонтанни. Всичко това е нещо, на което аз се уча. Най-вече се възхищавам на нейното благородство. Осъзнавам, че то е едно от най-важните качества за човека, нещо, за което трябва с цялата си сила и воля да се бориш. В свят, който не се управлява от доброто като цяло, понякога е трудно да си такъв, особено за едно дете, но нашата дъщеря избира винаги доброто. Всеки един отпит да направиш този избор си е една малка борба. Вярвам, че децата трябва да бъдат учени на това, а те винаги ни го връщат. В определени ситуации ни идва да бъдем агресивни, някак си цялата вселена те води към това, но въпреки всичко избираш абсолютно доброволно да се обърнеш към доброто.

На какво все още не сте я научили?
Предполагам, че има още много неща, които да й предам, но това, на което се опитвам да я науча сега е да се защитава. Тя е, както казах, много благороден човек и това понякога се използва от хората и дори от децата. Опитвам се да й покажа, че има начин човек много достойно да се защитава, без да бъде лош.

Какво да очакваме от тук насетне от Мира Кацарова?
Аз самата не знам какво да очаквам. Животът е една голяма изненада. Имам много планове и мечти. Аз съм човек, пълен с идеи. В крайна сметка мога да кажа, че съм методична и почти винаги ги изпълнявам. Това, за което мисля в момента е новият ми албум, който записваме. Част от програмата Синема е записана. Песните от нея изграждат връзки с другата част, които са авторски композиции, повечето от тях са с мои текстове. Другото, което ме вълнува е ,че програмата Синема предстои да влезе в театрални постановки и да придобие малко по-различен облик. Това е идея на Елин Рахнев, върху която работим. За следващата година съм планирала да се фокусирам върху текстове на български език на родни писатели и поети, върху които специално да бъде написан аранжимент – нещо, което не се е правело отдавна. Това е класическият модел на правене на песни – първо текстът и след това музиката. Така е било още през 30 – те години. Интересува ме точно тази идея, да се създаде джазова композиция, но върху текстове на съвременни български писатели и поети, тъй като българският език е много интересен. Погрешно е за мен схващането, че на него не може да се пее. Може и то много красиво.

Като богослов по образование сигурно имате отношение към делата на висшите ни духовници. Вярвате ли им и коя песен би им отивала?
Познавам Неофит – нашият патриарх. Той ми беше преподавател в богословския факултет. Наистина е една много чиста личност, от моите спомени от преди повече от 15 години. Това е човек, на който със сигурност му отиват херувимски песнопения. Аз лично бих избрала един красив православен тропар. Той самият е с изключителен глас. Но Неофит е една самотна лястовица, а както се казва една птица пролет не прави. За съжаление. Избирам да говоря за доброто, не съм аз тази, която ще съди. Не съм съгласна с тези, които всъщност правят нещата. Иска ми се да видя най-накрая към църквите в България закусвални за бедни, домове за старци, домове за дечица, но не ги виждам към Българската православна църква. Така, че тук песен не трябва да се пее. Трябва да се действа.

Кога сте се молила последно и кога влязохте в черква последно?
Всеки ден се моля. Знам една молитва, която е фантастична – Исусовата молитва -“Господи, Исусе Христе, помилуй мене грешната...“ Това е молитва, която се повтаря като мантра в православието. Тя изчиства съзнанието от всичко – от мисли, от желания, от идеята за самия теб, от егоизма. Според мен е идеален лек да излезеш от егоцентризма, да не мислиш за себе си, за изчистване на духа и докосване до божественото. Убедена съм и вярвам в това, че Бог знае нашите потребности и трябва само да потърсим връзка с него. Обичам да ходя в една малка църква в село Марково, където живея през лятото. Тя е запазила духа на старите български църкви. Там съм била за последно и винаги я предпочитам, защото в нея няма мрамор, няма златен прашец по амвона, няма тапети, имитиращи зографисани стени, няма фалш.

Какво Ви дава Пловдив като заряд и вярвате ли, че градът ни ще стане Културна столица на Европа?
Пловдив отдавна за мен е културна столица, но това е въпрос на състояние на духа. Това е един велик град, с огромни исторически натрупвани. Винаги е бил за мен център на духа и културата, но аз не обичам тези шумни гръмки дефиниции като Културна столица на Европа. Предпочитам града ни да се запази такъв, какъвто е, да запазим културата в естествените, истинските й проявления. Тя не е само в това да има събития и акции по улиците, а в начинът, по който хората се движат и говорят по тях, начинът, по който проявяват потребността си от театър и музика, от това да купуват книги, да се събират и да създават културни средища, каквото е и мястото, в което в момента се намираме ( Би Боб Кафе). Това е по-важно за мен, това е истинският дух на нашия град. Защо да си мислим, че за пет години ще го променим и ще го превърнем в културно средище. То е такова, само трябва да го осъзнаем и да отворим сетивата си. Всичко друго е политика, а аз не се занимавам с това.




Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…