Изкуството осъзнава хората, то ги събужда. Ако живее в теб няма как да го прогониш. Трябва да се обединим и да се борим за него, без значение възрастовите граници

Паулина Гегова

Василена Караманлиева е едно малко съкровище. Едно от онези деца, които още от зародиш носят изкуството в себе си. Закърмени са с него, идеята навлиза в организма им още в невръстен стадии. Въпрос на време е да го развият и приемат в обятията си като нещо, без което не могат. Да се превърне в начин на живот, мечта и цел. Цел, която са готови да реализират, пренебрегвайки голяма част от безгрижното детство, в името на културата. Да ходят на репетиции, да пропускат  игри с наборите, заради тренировки и всякакъв вид уроци, които биха ги приближили повече до съвършенството, което търсят.

Василена е на сцената още от четири годишна. Израснала в семейство на артисти, тя се влюбва в театъра и музиката. Баща й, Васил Караманлиев, е художествен ръководител на театрално ателие „Чарли“ в Младежкия дом, а майка й, Ваня Паликопова, - на театрална школа „Чарли“, в същата сграда. Тя играе и при единия и при другия, като не се чувства разпокъсана между двамата. Макар и методите да са различни, момичето попива най-доброто, което може да й предложат.

Баща ми казва, че театърът е простичко нещо, но не за прости хора. Запомнила съм тези думи и силно вярвам в тях. От всяко представление и от всеки човек можеш да извлечеш нещо, независимо от интелекта и професията му, споделя Василена, която за крехката си петнадесет годишна възраст, е повече от зряла и интелигентна.

Родителите ми никога не са ми налагали своята професия, но винаги са ме подкрепяли, за което съм им благодарна.

Но актьорската игра не е достатъчна. Тя е любов, но не и Истината на Василена. Това, което истински изпълва сърцето й, е музиката. Започва да се занимава с пеене в училищна група. Учителката й, Руми Иванова, вижда потенциала в нея и я взима под крилото си. Почва да я обучава, а на малкият талант са му нужни два-три месеца, за да свикне с това ново събитие, тази нова част от живота й. Постепенно песните стават все по-трудни, започва да се явява на конкурси и фестивали. Не само се явява, но винаги си тръгва и с награди от тях. Запознава се с Лили Иванова, Мими Иванова, Мая Райкова, Петя Буюклиева и други.

Почнах да ценя себе си, да вярвам във възможностите си, изчервява се Васи, докато разговаряме. Музиката съм самата аз! Имам чувството, че си отглеждам музика и колкото повече раста, тя се развива с мен. Подарявам я като цвете на публиката. Радвам се, че мога да повлияя на хората. Театърът и музиката вървят ръка за ръка. Докато пея, пак играя! Ако не бях израснала с двама актьори, нямаше да усещам толкова силно нещата.

Понастоящем е в музикалната гимназия с пълно отличие, в специалност поп и джаз пеене. Влиза в класа на Надя Воща - певица в пловдивската опера. При нея много разширява диапазона си. Последния голям конкурс, който печели е „Сребърна Янтра“ във Велико Търново, където грабва I-во място. Има гранд при от „Орфеева дарба“ в София. I-во място печели и във Велинград, на конкурса „Клептуза“, както и в Пловдив на „С песен и обич творим добро“.

Вярва във величието на изкуството.

Изкуството осъзнава хората, то ги събужда. Ако живее в теб няма как да го прогониш. Трябва да се обединим и да се борим за него, без значение възрастовите граници.

Но освен певица и актриса, Василена е и тийнейджър със своите ежедневни страсти и философии. Гледа да не мисли много напред в бъдещето. Иска да се развива сега, на момента. Смята, че ако нещо трябва да се случи, то ще се случи, независимо планове и натиск от нейна страна върху съдбата. Осланя се на сърцето си.

Мозъкът ни забива и ни вкарва в съмнения, докато сърцето ни вдига нагоре като балон с хелий, усмихва се чаровно.

Обича да рисува и чете. Най-важното, според нея, за един човек е да не губи душата си. Най-големият й страх е да се превърне в нещо, което не е. Би обиколила целия свят, ако може, но е влюбена в родния си град. Обича да съзерцава от Тепетата, защото гледката е много красива. Смята, че съгражданите й са топли и гостоприемни.

Когато я попитах какво мисли за младото поколение, бивайки част от него, тя отвърна, че не съди никого, но има неща в младежта, които не харесва. Не приема това, че връстниците й не се уважават сами себе си. Че голяма част от тях се забавляват като пият и пушат. Че момичетата се гримират още от малки и така се застаряват.

Не разбират, че без грим са по-красиви. Естествената красота е много по-ценна от изкуствената. Обичам свободата, но не и свободията. Хората трябва да умеят да намират границата между едното и другото.

 С тези думи завърши разговорът с това дете, от което се очаква много. Което е готово да даде много. За което светът не се ограничава в малкото, а се разширява над хоризонта на познатото.