Той е незрящ, но това не му пречи да участва в постановки, да пише книги и да свири на китара. Манолов е бакалавър по психология. Преминал е театрално-филмов курс в Антверпен. Като че ли ходенето с бастун и носенето на тъмни очила му е най-неестествено. Казват, че за таланта няма граници и пречки, и младият, все още неориентиран в света Дилиян,  е поредното доказателство.

Финалист в литературното предаване "Ръкописът", предстои премиера на стихосбирката му "Водопадане"  на 19-ти декември в книжарница "Сиела" в МОЛ Пловдив, от 11:00 часа.

-От колко години се занимаваш с изкуство?

Занимавам се с изкуство от единадесет годишен. Сега съм на двадесет и две.

-Музика, театър или писане? Кое от наклоненията ти е любимо, в кое се чувстваш най-свободен и спокоен?

Най-свободен се чувствам на сцената. Сядайки да пиша се напрягам. Обмислям много, докато на сцената изпълнявам дадените от режисьора задачи и просто повтарям.

-Просто повтаряш? Нима се възприемаш като робот?

Поправям се! Повтарям с евентуалните забележки, които са се появили и уточняваме. Всичко е като пружинка, когато играя я пускам.

-Но когато пишеш всичко зависи само от теб. Не изпълняваш чужди заръки. Не е ли именно това истинската свобода? Да не зависиш от никого?

За мен свободата е отговорност. Трябва да внимаваш какво казваш или пишеш, за да можеш да застанеш зад него. 

-От къде черпиш вдъхновение?

От заобикалящите ме хора и от ситуациите, на които преди да започна да пиша, даже не съм обръщал внимание.

-Знам, че не вярваш с Бог, но ако го има, смяташ ли, че по някакъв начин те е ощетил?

Да! Защото ме е захвърлил в държава, където нещата, които мога не се развиват достатъчно добре, че да се нарекат професионални, а хората имат закостеняло отношение. Нещата, които ме дразнят тук са много повече от тези в чужбина.

-Възхваляваш много чужбина. Толкова голяма ли е разликата?

Според мен, да! Тук се сблъсквам с един много интересен парадокс. Хората харесват това, което правя, одобряват ме дори като учен психолог, но когато се опре до работа и то със заплащане, се стига до българския дискурс за българската култура и инвалидите. За култура няма пари. Мнението е, че инвалидите трябва да си стоят у дома. За наука също няма пари, така че сляп, който се занимава с изкуство и наука е доста чуждо животно. Освен това не съм срещал взаимност в любовта с българка.

-Ти си част от трупата на Велемир Велев "Невиждан театър" с незрящи актьори. Пътували сте из Русия, Хърватска и Германия. Как ви приемат тамошните зрители?

Представлението "Сянката на моята душа" е много стряскащо. Хората го приемат много емоционално, понеже знаят за нашите недъзи. Ние общуваме само чрез визуални средства, танци, музика, движения и сенки, все неща, които са изконно въздействащи. 

-Спектакълът е движенчески. Има ли някакво реално послание или всичко е базирано на ситуационен театър?

Всъщност пиесата има доста сериозен сценарии. Твърд. Участниците са слепи, но хореографията е поставена напълно професионално. Става въпрос за формите на любовта още от детските години и гонениците между половете, стигайки до любовта като състояние.

-Беше ли ти трудно чисто физически?

Да! Самият аз не съм най-пластичният човек на света. В това отношение г-н Велев и неговият екип ни помогна много.

-Зад гърба си имаш и един моноспектакъл. "Спомен за мечтите ни", който се игра няколко пъти в Държавен куклен театър Пловдив. Каква е разликата между това да играеш сам и това да си в трупа?

Беше като писането. Имаш тотална свобода, но е по-отговорно. Удоволствието избухва изведнъж и в много. В трупа насладата ти се предава на порции, но по-често.

-От тук накъде?

Много си жестока, ха-ха! Имам издател за романа си, стихосбирката ми "Водопадане" излиза тези дни. Правя магистърската си степен по психология и се надявам въпреки българизма да успея да се усъвършенствам, да творя и да работя в България.

-Значи все пак не се стремиш към Чужбина?

В интерес на истината, не. Патриот съм и бих желал тук да е моята реализация, колкото и да хваля европейците.