Книгата на Капка Касабова „Езерото“ излиза на български език през есента

„Най-опасните граници са в главите и сърцата на хората“

„От дигиталното трябва да се пренасочим отново към аналоговото. От едноизмерното (мненията) към сетивното и многоизмерното (опита)“

Славена Шекерлетова

С нетърпение очакваме новата книга на Капка Касабова „Езерото“, която вече е достъпна на английски език. От нея научаваме, че есента предстои издаването ѝ на български език у нас.

Писателката от 17-годишна живее извън България и един от най-почитаните автори на художествена документалистика във Великобритания.

Нейната книга „Граница“ стана книга на годината в Шотландия за 2018-та година. Получи една от най-престижните награди за литература - „Saltire“, както и приза „The Edward Stanford Travel Writing Awards“ за 2018-а в категорията „Книга за пътешествия”, „The Nayef Al-Rodhan Prize for Global Cultural Understanding“ за 2018 г., „Highland Book Prizе“. Романът „Граница“ се превежда на над 15 езика, като вече е излязла на немски, полски и испански.

С Капка Касабова разговаряме за книгата „Езерото“, която очакваме и за различните съвременни „синдроми“ и явления, които създаваме или ни заобикалят.

Така нареченият „граничен синдром“ продължава силно да Ви вълнува, доколкото разбирам и за новата книга, която я има вече на английски език. Бихте ли ни казали какво точно влагате в това съчетание „граничен синдром“ и да открехнете вратата към очакваната от Вашите читатели у нас книга „Езерото“?

В „Езерото“ главните герои са две езера: Охрид и Преспа. Разделени от планината Галичица, но свързани подземно чрез реки, те са една великолепна симбиоза- екосистема, където всичко функционира заедно – всичко с изключение на човешката история. Това е книга за хората и езерата, започвайки с баба ми Анастасия, от старите охридски родове Карадимчеви, Заричинови и Бахчеванджиеви, минавайки през много други семейни балкански истории на бягства през граници, и завършвайки там където всичко започва: извора.

Граничният синдром е болест. Той е това, което не ни дава мир – и на лично ниво, и на колективно. Граничният синдром е това, което ни разделя изкуствено – един от друг, и вътре в самите нас, шизофренично. Разделението води до конфликт, до война, ако не буквална, на психо-емоционално ниво. Политиката на разделението (разделяй и владей) е най-застрашителният вирус на нашето време. Езерата са били разцепени изкуствено и болезнено от ново-национални граници след Балканските войни, а след това и от Желязната завеса. Как се разцепва водата? Как се разделя човешката душа? Само-обречени ли сме да страдаме от гранични синдроми и войни поколение след поколение? Женската семейна линия е като водата: тя носи памет, тайни, и живот. Тя разказва. 

Трудно е да избягаме от въпроса за пандемията. Живеете в Шотландия. Как беше приета тази криза там, усети ли се като криза?

Да, разбира се. В градовете е значително по-тежко, както навсякъде. Но моето наблюдение е, че големите поражения върху хората са на психическо ниво, не физическо.

По повод коронавурса в продължение на седмици фейсбук преля от мнения, коментари, прогнози, много малко бяха хората, които се въздържаха от коментар, от една страна разбираемо, всеки се вълнува, от друга страна малко прекалено беше това непрекъснато бълване на информация, мнения и уж компетентни изказвания за нещо, за което все още се казва, че се знае твърде малко. Тук се сещам, че в едно интервю казвате, че „Мненията са евтини – и социалните мрежи ги обслужват. Човек може да няма никакъв житейски опит и пак да има мнение. Опасно е да живеем в свят само на мнения“. Как е възможно да се спасим от тази съвременна донякъде „пандемия“?

Като търсим опит, като докосваме хора, моменти, места, истински опит в истинския живот, с всичките си сетива, а не само егото, което обожава да има мнение, то се храни от това да е право. Като развиваме интуицията си, вътрешният си глас, вътрешният си мир, и се стремим да предлагаме най-доброто от себе си, а не какво да е, да мислим каква диря искаме да остане след нас - светла или мрачна – защото всеки момент може да е последният ни. Това, разбира се, изисква ежедневно оттегляне от социалните мрежи, новините, и всички други дигитални канали на комуникация. От дигиталното трябва да се пренасочим отново към аналоговото. От едноизмерното (мненията) към сетивното и многоизмерното (опита). Когато сме лице в лице с други човешки същества или животни, на някакво място, където се чувстваме добре, се връщаме към здравето. Пандемията ни показа, че човешката арогантност и свръх-консумация е стигнала предела си, и че наистина всичко е свързано – чрез въздуха, който дишаме, водата която пием, земята с всичките ѝ твари, която ни храни.

Кои са най-опасните граници, според Вас?

Тези в главите и сърцата на хората. Те са едновременно най-опасни, но и най-динамични. До голяма степен тези вътрешни прегради, които всички имаме до някаква степен се влияят от обкръжаващата среда и това което поемаме от различните комуникационни и енергийни канали към които сме отворени. Рядко се среща примерно планинар, обсебен от граници – това е защото хората които общуват често с природата, си припомнят кои са: безгранични същества, на които е даден шанс да пребивават за кратко на тази прекрасна земя, на която всички сме частици от една интелигентна екосистема.
 
А кога да очакваме новата Ви книга „Езерото“ на български?

Есента.


 

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…