Print this page

След толкова години на съвместно съжителство в града, осъзнавам, че всъщност от него не може да се избяга

Този град ме научи да раста и да се оглеждам за ангели

Ани Велкова

..и ние, осъзнали невъзможното

прекъсваме поредица от сривове,

единствено, за да накажем лошите,

които сме самите ние. Ние.

Ангелина Александрова

 

На връх Васильовден  майка ми сънувала свети Илия. Била съм 6-месечно ритащо я в диафрагмата зверче, което лекарите така и не могли да разберат какво е. Та в съня  свети Илия дал на майка ми нож и заръчал дъщеря й да го откупи, навърши ли осем години. Майка ми отвърнала, че няма дъщеря. Че била бременна със син, когото щяла да кръсти Александър. Така вярвала майка ми. И задето вярата й я заблудила, светията се зарекъл: ,,Аз ще орисам твоята дъщеря и тя ще стане змей.” И наченал още неща да рече, но майка ми се събудила. Два месеца по-късно, когато от една зимна буря сякаш се раждала вселена, съм се появила и аз.  Тогава светът изщрака. Пътят ми започна от една планина.  И цяла планина стана мой дом.

Питала съм много хора дали нещо не ги дърпа, заминат ли далече от родината си. Дали самата гравитация не нараства  с приближаване към мястото, което е бръкнало в душата им, за да си направи там гнездо. Онова място, което става част от теб като нераздиплени линии по ръцете и ти показва как да бъдеш човек. То е там,  където ти е коренът. Баба винаги ми е казвала, че свободен е този , който си пази корена. ,,Онази ела, видеш ли я там?, казваше ми:,, Как, мислиш, е пораснала?  Че корените й сигурно стигат до деретата на планината!-дере тоест недра,  но и земята, която с годините потъва…Родопчаните тъй го разбират. ,,Пък тия, дето нямат, детенце, корени, от тях дървета не стават. Те си стоят до земята и земята си ги взима след някой ден.  А дърветата и хората имат общо минало. Пазиш ли си корена, поиш ли си го, храниш ли си го, ще растеш, дете, все по-близо до небето. ’’ Ала така се случи, че моят корен и пътят ми трябваше да се разделят. Пътят ми слезе в Пловдив, а коренът остана  в Родопа, на 1200 метра надморска височина,в шепа трохи от цивилизация и в безсловесните разтворени страници на планината. Избягах в един град, който ме блъсна с безвремието си, с безконченото си щастие от това да има и да няма само едно име, с тази разрушаваща гравитацията на времето сила. Градът няма нужда някой корен да го дърпа. Всъщност градът има много корени и  всеки се е сраснал с другия като в една единна система.  ,,Камъкът няма памет за имена и  години, а за себе си’’. В такъв камък на (без)времето се е превърнал и Пловдив – свободният град, градът без окови – Градът на невъзможното бягство и на паметното завръщане.

,,Оттук ли ще ми започне растенето?’’, нямаше как да не се запитам на прага на детството и съзряването си,  пък и коренчето ми бе започнало да ме подръпва. Но сега си давам сметка, че тази рязка смяна във височините е била необходима.  Разбира се, заради чисто реализационна и икономическа гледна точка-моето образование, работата на родителите ми и т.н.  Но на онзи змей му трябваше именно такова безтегловно място,  място, не родното , където ще бъда далеч от корена си и той няма да може да ми натежи нито към светлото, нито към тъмното.  А работата всъщност е следната: В неразказаните български повели има една история за този светец  със змейски ореол, който предричал змейска съдба и на хората. Баба ми ги знае всичките и като чула за съня на майка ми, заклала най-главния бивол. Същото го повторила и на моето раждане.  Та тя ми разказа, че змейът е човек, който цял живот се движи по ръба на доброто и злото. Не е  добър и лош не е, той е на самата граница на тези два свята и никой няма право да го съди освен един – този, който го е орисал. Змейът не се плашел. Често е леко прегърбен, защото носи голямо сърце.  Такива хора или идват, или си отиват на Илинден.  Майка ми не ме пусна да видя море до 13-та си година. А на Илинден винаги съм била само на твърда земя.,, Няма да те дам, подсмихваше се тя, с някой друг да си прави курбан свети ти Илия!”  Тя не вярваше на  бабините истории, но в моя случай винаги я слушаше. Когато навърших осмата си година наистина ми дадоха нож и ми казаха да го откупя. Бях си заделила тъкмо някой и друг лев, а пък те ,,Абе дай сега тук половината, да ни е мирна главата..’’ Хитреци!

Понякога посоките разкъсват. Ние им вярваме, защото поначало сами не знаем кои сме и тръгваме къде ли не, да се търсим. В това лутане обаче си откирваме повечето ангели и демони. Викаме ги, когато имаме нужда от помощ. Но и когато идват сякаш не знаем дали те съществуват,дали ние,такива, каквито сме, също съществуваме… Ще съществуваме..Щ е   с м е .

И ангела си даже не познаваш –

не винаги е с образ на приятел,

понякога е грозен като врана..

..ще искаш в мрака да ти носи радост

и да ти бъде безпиричинно верен..

А той ще се почесва по крилата

и ще очаква сам да се намериш.

-Виолета Христова

Навярно така се израства над корен. Над земя и градове, над тежестта на плътта си. Всъщност на това ме научи този град – да раста и да се оглеждам за ангели. И за демони да се оглеждам. Те се крият в онези калдъръмени улици под тепетата, в онзи мирис на сцена и драма изпод плочите на главната улица, в потрепването на въздуха над Театъра с неговата Античност. Не можем да сложим името му до това на  епоха. Всичко в този град не е с начална дата. Времето тук не тече линейно, а поетично, то се разтегля, смъква се от плещите на денонощието и си прави разходка, загледано в прозорците от памет на всяка къща, църква, прах от вечност.. При това условие няма как и ти да не се спреш, да се огледаш вътре в себе си, да се съсредоточиш в абстракатната си картина и от нея да измъкнеш пейзажа. Може би затова бягството ми в Пловдив е щастливо. Защото аз всъщност се завърнах. В онази миниатюра, която сега доръшвам и в която би трябвало да  се позная. Е, поне част от мене си.

След толкова години на съвместно съжителство в града, осъзнвам, че всъщност от него не може да се избяга. Усетили тази атмосфера на безвремие, ние няма как да не я прегърнем, да не я вдишаме, да не я втрием в кръвта си, в съзнанието си, мирогледа си. И така градът нахлува в теб, променя те, прави те муден, кара те да спреш да си скъсваш нервите за графиците и ежедневието. Както в онази песен на Тодор Колев става ясно,че макар да си отидем вече, един ден ти става ясно, че от някаква пролука ще почука градът : ,,ти живееш в мене, аз живея в тебе” ще каже той и ти няма да можеш да отречеш, защото цветовете на твоята си картина ще кажат друго. И въпреки това хората си тръгват..без да се завърнат в  града. Ако се бяха завърнали щях да спра и да ги попитам този път дали си спомняте за града? Дано поне го помнят… Няма смисъл да се конкретизира онова, което е сдъвкано и предъвкано и което всеки ден се донадъвква – градът ни е част от малката ни държава, а тази държава ,,пият я наши и чужди гости!”. Но не това е най-голямата сложнотия, а че приемствеността на многобройните епохи, на многопаметните истории и култури не може да се възприеме от хората. Те не могат, не, те не искат да се оттеглят от прашинката, която заемат в този град. И затова и не го обичат. Не се замислят, че той ще остане и след тях, че накрая времето ще се ядоса и ще се завърне за тях. Може би градът също е змей, който никой не може да разбере.   Аз също го разбирам по един неразбираем начин. Той също, защото винаги, когато си тръгвам, било то , за да си видя корена, за да се разпилея в посоките или защото ми се е приискало тежкият чук на времето да ме халоса по главата,  градът ме посреща. Не ми казва, че ще ми  мине болката, не ме притиска с въпроси, не ми обещава слънце и не ми иска да му нося духовете на чуждите страни и градове.  Той просто чака като някаква стара икона някой да застане пред него и да му говори. Сигурно е чул вече хиляди молби, съдби и истории. И какво като някой от своята прашинка е решил да си тръгне? Нима някъде ще остане белег? Нима градът ще му остави местенце  в своята памет? Морето обича живите. Само живите. А градът помни оставащите и тези, които се завръщат.  Може би причините, поради които жителите му бягат, е, защото не познават това движение по ръба. Не могат да го напаснат на себе си, на собствената си житейска логика, на ритъма си на съществуване. Съществото и съдбата им не може да приеме тежката атмосфера на култури, архитектури и безкраен запас от онези електрони на неразкритото мироздание, за което може би само тук би могъл да се открие някой философ. Просто защото вече и физиците не са физици, и биолозите, и лекарите, те не могат да обхванат това познание . Защото вселената се разширява, познанието се разширява, а времето сякаш тече по-бързо. Но тук и костите ти ще бъдат свободни да гадаят и да носят своята памет. И някой ден може би хората  ще се завърнат, поне само тези, които са готови да останат вечни.

Пловдив  няма специално място във вселената. Това е градът на големите почести, които отправят еоните, забравящи за събитията и епохите. Аз знам, че някой ден също ще си тръгна. Но на Илинден винаги ще бъда в Пловдив, някъде из тепетата или в сянката на Марица и ако онзи отгоре все пак ме свари, ще му кажа: ,, За какво ме викаш, Илия? В самата вечност се учих да пораствам и цялата вечност ми е позната оттук.. Оттук!”

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…