Капана.БГ

Капана.БГ

Понеделник, 14 Октомври 2019 11:33

Кой е Мильо и защо има паметник?

Историята зад едно от любимите места за снимки в Пловдив

 

Снимка на корицата: Георги Матов

Едно от най-инстаграмските места в Европейската столица на културата безспорно са стълбите с водната каскада и надписа Together. Стотици туристи и местни ги увековечават на ден, а немалко се спират и до бронзовата статуя, небрежно поседнала встрани.  Носи се слух, че ако прошепнеш желанието си в ухото на паметника, то ще се сбъдне...Но кой точно е Мильо и защо образът  му е увековечен на едно от най-централните места в Града под тепетата?

Пловдивският бохем Мильо Лудия е един от най-известните зевзеци под тепетата. Михаил Димитров Тодоров е рожденото му име, но днес вече никой не го помни така, а по-скоро с лудостта и добродушието му. Градските езици не са единодушни за причината за изгубването на разсъдъка му. Някои твърдят, че бил прекалено умен и говорел няколко езика, но полудял от прекалено  четене на книги. Може би по-достоверна е другата версия, а именно, че заболява от менингит в  детска възраст и това довежда до забавеното му умствено развитие.

Легенди се носят за мъжката му надареност и не една и две истории разказват за начините, по които не само мъжете, но и дамите, са се опитвали да се уверят в това. Бил познайник на всички по Главната улица, където често задирял младите девойки и небрежно им подвиквал. Разбира се, не всички се отнасяли добронамерено с него и понякога ставал обект и на лоши шеги.

Заради колоритността му най-големите художници в Града под тепетата са го рисували – Йоан Левиев, Златю Бояджиев, Христо Стефанов. С една от снимките, на които е запечатан Мильо,  фотографът участва във фотоизложба, а зевзекът дори попада в кадър по време на снимките на „Време разделно”.

Знае се, че умира в бедност  поради разболяване от грип. Парите за паметника му са дарени от Георги /Джордж/ Лазаров, лекар, работил дълги години в САЩ. Склуптурата е дело на майстора Данко Данев. Мястото избират, защото Мильо често е седял точно там, на стълбището над Главната, и наблюдавал минувачите. А сега това е любима локация за отдих и селфи с таг от Европейската столица на културата 2019.

Източник: Lost in Plovdiv

Връчиха наградите в  IX-ия Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“ за автори до 45-годишна възраст

Даниела Калчева, стажант

Големият победител в тазгодишния поетически конкурс „Добромир Тонев“ е поетът Александър Христов от Велико Търново. IX-ия Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“ за автори до 45-годишна възраст приключи с официална церемония по награждаване в  Културен център „Тракарт“ в събота вечерта.

Втора награда взе Оля Стоянова от София, а трета бе присъдена на Недялка Георгиева от Асеновград.

Специалният приз от Филологическия факултет на ПУ „Паисий Хилендарски“ получи Вангел Имреоров от Пловдив, а специалната награда за млад поет, давана от Радио Пловдив, отиде при Ана Цанкова от град Кърджали.

Другата специална награда, осигурена от хотел „Одеон“, получи Милена Райчева от град Варна.

По традиция се присъжда и специална наградата от 200 лв. и грамота, осигурени от Филологически факултет на ПУ „П. Хилендарски“, за поет-студент, която беше  връчена от д-р Здравко Дечев.

Организатори на конкурса, който се провежда ежегодно, са Община Пловдив и Дружество на писателите – Пловдив. Конкурсът се проведе и със съдействието на ИК „Хермес“, ПУ „П. Хилендарски“,г-жа Тони Симидчиева и с медийното партньорство на БНР – Радио Пловдив и БНТ 2, както и с любезното домакинство на Културен център „Тракарт“, Пловдив.

Наградният фонд, осигурен от Община Пловдив, бе в размер на 1200 лв, разпределени както следва: първа награда – 600 лв. , втора награда – 400 лв. и трета награда – 300 лв.

Две награди бяха осигурени и от другите партньорите на конкурса – Специална награда за млад поет в стойност от  300 лв,  и вечеря и нощувка за двама в хотел „Одеон“ – Пловдив.

Победителите бяха избрани от жури в състав Антон Баев – председател, Станислава Станоева и Здравко Дечев. Те разгледаха творбите на общо 49 участници от цялата страна и определиха победителите IX-ия Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“.

„Клиентите са тези, които ни помагат да се развиваме”

 

В разгара на икономическата криза през 2009-а година Димитър решава да рискува и влага всичките си спестявания в мечтата, която 10 години по-късно вече отдавна е надхвърлила очакванията му. Всъщност, всичко започва отвъд Океана, по време на една студентска бригада. Там случайно попада в пекарната на еврейско семейство, където работейки от сутрин до вечер, запаметява всяка една рецепта и попива всички тънкости на занаята. Междувременно, Америка е мястото, в което заедно с любимото занимание, той открива и жената до себе си. А останалото е история – сватба в Snow Hill – града, в който никога не вали сняг и след това прибиране в родината, залагайки всичко, което е спечелил, на малката семейна пекарна.

Безспорно началото никак не е лесно. Смело може да потвърдим, че Димитър е един от пионерите в бранша и успява да създаде бизнеса си, когато ръчно правените печива далеч не са толкова популярни. Започват само с 2-3 вида хляб и няколко закуски. Основен продукт в асортимента, който той и съпругата му първи донасят под тепетата от Америка са бейгълите. Историята на необикновените мини гевречета тръгва от 1668 година, когато Ян Собиески – крал на Полша и велик княз на Литва, поискал от своите готвачи да му направят нещо хем варено, хем печено, хем солено, хем сладко. Така кулинарите измислили бейгълите, които са поръсени с мак, вместо със сусам. В различните краища на света ги правят с лук или чесън, с канела или стафиди, с шоколад или слънчогледови семки.

Едва на втората година започва да предлага така обичаните от българите банички, а на петата – да разрасне предлагането на хлябове по технологията с квас. Разбира се, няма бизнес без сътресения, така че и Димитър има своя неуспешен опит. Отваря нов обект в квартал Тракия, но организацията и управлението не на място се оказва сложно начинание. Все пак този урок му помага да се концентрира, да разшири основното си помещение и да се „хвърли” дълбоко и в дебрите на сладкарството. Днес вече търговската площ е 5 пъти по-голяма от първоначалната, а на ден се продават на дребно 700 закуски и поне 500 хляба. Дори преди 2 години решават да засадят собствени площи с лимец, за да са сигурни в чистотата на изходния продукт. Търговските партньори също са изключително важна част от работата, а с развитието на творческия квартал Капана много заведения се доверяват на Bakery Art за доставката на прясно изпечени хлябове и питки. Ароматните изкушения се сервират и в доста хотели в Града под тепетата.

В момента асортиментът наброява около 100 продукта, а клиентите са тези, които изискват и вдъхновяват майстора за изпробване на още и още нови рецепти. Завърнали се от различни екскурзии, те сами описват неповторимите вкусове на кронати, чийзкейкове и италиански гризини, а Димитър ги претворява в собствени варианти. Оказва се, че бейгълите му с крема сирене са прочути дори сред туристите. Установява го, когато два рейса с американски тийнейджъри спират пред пекарната и поръчват над 70 от ароматните мини гевречета. През годините служителите дори са били свидетели на битка за козунаци от дами, които не са успели да се запишат в дългия списък с желаещи покрай Великденските празници.

Самият Димитър постоянно обогатява знанията си и преминава най-различни курсове  в сферата на пекарството и кондиционерството. Заедно със Занаятчийската камара в град Пловдив организират фестивал на хляба и печивата под тепетата, който бива посетен от над 150 000 човека. Традиционно участва и в много от организираните мероприятия в Европейската столица на културата 2019 – Вкусът на Пловдив, Празник край реката и др.

С цялото си сърце се старае да предаде любовта си към хляба и към децата в неравностойно положение, като е чест участник на общи работилници в Световния ден на глада. Правенето на хляб наистина може да послужи като терапия, но в професионална обстановка най-често е доста стресираща работа. Над всеки един се трепери и съставките се следят стриктно. В пекарната ще намерите огромно разнообразие дори и от видове, които вероятно не сте опитвали – нахутен или неаполитански, например.

От Bakery Art изобщо не се страхуват да експериментират и ще продължават да ни изненадват с неустоими вкусове. Няма как, когато твориш нещо с много любов и внимание, да не се получи истинско кулинарно вълшебство, а 10-атата годинка е само повод за нови предизвикателства.

Източник: Lost in Plovdiv

 

После поискаха от ресорния зам.-кмет Стефан Стоянов програма Монтесори и в прогимназиалния курс

Таня Грозданова

„(не)Възможното образование” – единственият кинофестивал за документални филми на тема образование стартира в петък вечер в Пловдив с премиерната прожекция на лентата „Учител е детето“ на французина Александър Муро. Авторът разкрива великата концепция на педагогическия Монтесори модел и най-вече как се прилага той в ежедневието на една група от детската градина, в която той снима в продължение на цялата 2015 г. Следват 70 предпремиери, посетени от 10 000 зрители. Филмът излиза по кината във Франция на 27 септември 2017 г. и още е част от афиша на много киносалони.

На прожекцията в Лъки – Дом на киното, където се провежда кинофеста, залата – изпълнена с родители, учители, експерти и любопитни зрители – затаи дъх пред случващото се на екрана. Публиката видя самостоятелни, възпитани, умели деца, деца творци, деца, които си помагат и са толерантни. Деца, които сами избират интересите, заниманията и работата си.

Е, имаше и такива, които възкликваха ужасени, виждайки 4-годишни деца да боравят много добре с картофобелачки, кухненски ножове и да палят свещички с кибрит!

Накрая голяма част от присъстващите се питаха „Възможно ли е това у нас“.

Последва активна дискусия с участието на: пловдивския организатор на кинофестивала Лили Бързева, заместник-кмета по образование в Община Пловдив Стефан Стоянов,   Монтесори обучителя Ренета Венева и представители от детските градини в града.  Всички те отговаряха на зрителските въпроси за ефекта от въвеждането на метода в пловдивските детски градини.

След като разбраха, че вече системата е въведена в яслени и предучилищни групи, в 7 общински детски градини, и има първокласници в две общински училища, родителите поискаха програмата да бъде въведена и в по-горен етап.

Присъстващи, чиито деца са в Монтесори групите и първокласници,  попитаха зам.-кмета Стоянов има ли възможност обучението да продължи и в прогимназиалния курс.

Ренета Венева обясни, че Монтесори се прилага до 12-годишна възраст, защото уменията да учиш и възприемаш света, свободата, независимостта и кооперативността се изграждат в ранното детство.

„Пловдивският опит в Монтесори обучението е на 4 години. При нас адаптационният период е по-дълъг, защото се работи с 30 деца. Ако наблюдаваме децата, те ни казват много, зависи колко искаме да научим”, коментира Венева разликите между видяното на екрана във Франция и у нас.

Програмата на фестивала продължава и днес.

13.10 /неделя/
– 11:00 ч, Зала 3 – „КЕЙМБРИДЖ“
Гост на дискусията след прожекцията – Геника Байчева Геника Байчева – обучител на учители, работещи с малцинствени групи.
– 13:00 ч, Зала 1 – „УЧИТЕЛ Е ДЕТЕТО“
Гост на дискусията след прожекцията – Ренета Венева – Монтесори педагог и обучител.
– 18:00ч., Зала 1 – „НАЙ-ГОЛЯМ ШАНС ЗА УСПЕХ“
Гост на дискусията след прожекцията – доц. Елена Събева – ръководител на програма „Алтернативи в образованието“ в ПУ.

Програма „Фарго“ – ВХОД СВОБОДЕН
12.10. /събота/
10:00 ч. – „Валдорф на 100“
13.10. /неделя/
10:00 ч. – „Ненасилствена комуникация в училище“

Повече за филмите – Кинофестивал (не)Възможното образование – Пловдив
Билети – http://kinolucky.com/.

За образование и за пътуване до други култури и светове, е отговорът, който дава артистичният проект „IN BETWEEN“ на фотографа Анаис Хорн

Австрийската артистка живя два месеца с тийнейджърки от махалите и направи фотосесия с тях

Повечето от тях смятат, че бракът е хубаво нещо, но искат да се омъжат в момент, в който са по-зрели

Омъжена на 14 години или успешен адвокат? Животът на младите момичета от ромските махали на Пловдив изследва и показва Анаис Хорн. Тя е родена в Австрия, но работи в Париж като моден фотограф. В проекта „IN BETWEEN“ се интересува от артистичния портрет на циганката и личната история на всяка една от девойките, които застават пред обектива ѝ. Опитва се да прескочи границите, да навлезе в зоните с ограничен достъп и да разгледа тези образи, които изобразителното изкуство показва като колебание между възхищението и възмущението. Анаис е прекарала два месеца в проучване за проекта си, като е разговаряла с неомъжени тийнейджърки от Столипиново, и не само, които мечтаят за кариера, а не ранен брак. Снимките на Хорн бяха представени на австрийския павилион FLUCA снощи, в присъствието на самите модели и роднините им. На събитието младо момиче от ромски произход изнесе красив пърформанс, който бе символичен бунт срещу привичките и традициите в малцинството, както и срещу предразсъдъците, свързани с него. С Анаис Хорн разговаря Ивелина Василева.

– Как разбра за Столипиново?

– Когато започнах да правя проучване за Пловдив, открих Столипиново. В хода на моето проучване разбрах, че всъщност момичета от ромски произход има не само в този квартал, а в целия град.

– С какво тези жени ти се сториха интересни?

– През двата месеца, в които бях тук по повод проекта за младежка култура, най-голямо впечатление ми направиха именно тийнейджърките от ромски произход.  Исках проучването ми да бъде по-фокусирано, затова се спрях на темата за това как са изобразявани циганките в исторически план, във фотографията, в изкуството.

– Те суетни ли са?

– Суетни, колкото всяка дружа жена

– Те живеят в малки квартали, споделят един и същи пазар, училища, ежедневие, но различават ли се техните истории?

– Разбира се, защото зависи от характера на всяка една от тях. Имаше много момичета, които не успяха да участват в този проект, защото при някои патриархалните ценности са силни и се страхуваха.

– За какво мечтаят жените в Столипиново?

– Аз също им зададох този въпрос, когато им взимах интервюта, а отговорите събрах в текстовете и видеата от проекта. Основно мечтаят за две неща. Едното е образование, а второто е да пътуват извън България, за да видят други култури и светове.

– Към коя точно група е насочен проектът ти?

– Към младите момичета около 14-15-годишни. Всички бяха неомъжени, защото целта беше да покажа техните стремежи. Участничките са тези, които искат да избягат от своите традиции в отношение на това да преследват висше образование, а да не се омъжат тийнейджъри.

– Как те посрещнаха?

– Имаше езикова бариера на комуникация, затова бях с преводачи. Когато пристигнах бях винаги с хора от махалата и по-конкретно с две момчета на 18 години, които ми помогнаха да намеря момичета, готови да участват в проекта. Те работеха в организация за ромска младеж. Помогнаха да раздадем флаери. Предупредиха ме още отначало, че ще бъде сложно и трудно ще намеря момичетата, които ми трябват, защото за някои от тях, които живеят в традиционни семейства, няма да бъде приемливо да участват.

– Какво е тяхното ежедневие?

– Повечето ходят на училище и преследват висше образование. Искат да станат козметички, например.

– В тези квартали вратите са отключени, децата играят заедно, слушат силна музика, отстрани погледнато е голям купон. А самотни ли се чувстват момичетата?

– Зависи от характера. Зависи и от възрастта, защото когато са по-малки се чувстват комфортно около техните семейства, но когато пораснат искат да видят повече от света, да пътуват и да търсят образование. Трудно е обаче момичетата да излязат от тази общност, защото нямат никакви връзки с хората извън квартала. За мен беше важно да ги свържа с центъра на Пловдив, извън предградията, в които живеят. Аз ги поканих в мястото, в което пребивавах, докато бях в Пловдив. Снимаха фотосесията там.

– Каква ти беше представата за тях преди да започнеш проекта и промени ли се във финала? 

– Мисля, че моето възприятие имаше връзка с музиката, литературата, филми, които в миналото са формирали представа на западните хора относно циганите. Аз бях наясно с това и исках да намеря подход, който представя не толкова моя персонален поглед върху тях, а да им дам възможност да се покажат пред останалите, по начин, по който те искат да изглеждат.

– Забеляза ли нещо интересно в поведението майка – дъщеря?

– По време на работата ми по проекта се опитах да извадя тези момичета от обкръжението им и да ги поканя при мен на мястото, където живеех, за да бъдат откъснати от нормалната им среда, докато работят с мен. Те са често в това клише да бъдат близо до семейството си, затова исках да ги дистанцирам и да ги поставя в една по-стерилна обстановка и ги разгледам самостоятелно, за да видя как ще се отнасят със семействата си.

– Би ли била приятелка с някое от момичетата от циганската махала?

– Разбира се. Имах много красиви моменти с тях, споделяхме време заедно и се надявам да ги подкрепя, да им дам сила. В миналото съм правила проекти в Париж с момичета тийнейджърки и някои от тях все още ми пишат. Питат ме, когато трябва да вземат решение за тяхното бъдеще. Затова бих била щастлива, ако мога да комуникирам с тях в бъдеще.

– Къде другаде освен в България си влизала в цигански махали и каква е основната разлика?

– Виждала съм само в Австрия, защото съм от там. Различават се по това, че те са малки селца в провинцията и приличат повече на ферми, не са като тук в града. Не съм сигурна дали мога да направя друго сравнение, защото беше отдавна и не си спомням.

– Жените от махалите в Пловдив споделиха ли каква е причината трудно да достигнат до образование? Родителите или управлението по някакъв начин?

– Мисля, че е смесица от двете. Зависи от семейството, има такива, които искат да подкрепят техните дъщери. Не всички циганки са принудени да се омъжат около 15-годишни. Това е само мое впечатление, но мисля, че някои политически партии искат да задържат циганите бедни, използвайки аргумента, че са заплаха за обществото, а всъщност да ги използват за избори.

– С какво чувство оставаш в себе си след два месеца живот с тези хора?

– В началото, когато започнах да ги проучвам се чувствах ядосана заради условията, в които живеят, но после реших, че искам да намеря позитивен подход по темата и начин, по който да ги подкрепя и да им вдъхна сила. Първо, защото са в по-ниска позиция като малцинство, както и защото са жени.

– Би ли се върнала за още един проект в Пловдив и как би изглеждал той?

– Да, бих дошла. Към момента не мога да кажа за какво може да бъде проектът, защото съм все още ангажирана с настоящия. Имах красиви преживявания. Например хора, с които бях разговаряла преди началото на проекта промениха своите нагласи и успяхме да инициираме диалог. Това е нещото, което исках.

– Момичетата, които ти бяха на гости освен големите си мечти, какво ти споделиха от тяхното ежедневие – какво си мислят, как се чувстват?

– Някои от тях бяха много конкретни като например желанието им да бъдат счетоводителки, актриси или фризьорки. Попитах ги и от какво се страхуват. Страхуват се от това да останат сами или да бъдат самотни. Попитах ги за брака и много от тях смятат, че бракът е хубаво нещо, но искат да се омъжат в момент, в който са по-зрели.

– Какво ние, които живеем в Пловдив си мислим, че знаем за тях, но не е така?

– Беше интересно за мен, че те се извиняваха често за културата си, която смятат за странна. Възприемаха се като извънземни. Опитваха се да ми обясняват, още повече, защото съм от чужбина, дори и аз изобщо да не бях шокирана от тяхната култура. И това е нещо, с което мисля, че повечето хора в Пловдив не са наясно – как мислят младите хора. Това ги кара да се чувстват странни за погледите отвън.

– Чу ли тяхната музика? Разказа ли им за твоята страна?

– Всъщност не. Мисля, че повечето проекти е с подход и разказ за техните традиции, романтизирането на тяхната култура и затова не исках да наблягам на тези клишета. Исках да покажа повече личността на всяко едно от тези момичета отделно от културата им. Показах им други мои проекти и работа, какво правя в Париж, какво работя, но бях повече заинтересувана върху какво искат да работят и какво искат да научат.

– Те вярват ли, че мечтите им ще се сбъднат?

– Да.

Неделя, 13 Октомври 2019 09:58

Почина великанът Милчо Левиев

България загуби един от най-големите си таланти

На 83 години си отиде великанът Милчо Левиев.Снощи, малко преди 22 часа, едно от най-ярките явления в българската култура угасна. Той бе емблeмата на джаз музиката у нас. Човекът, заради когото за България се говореше навсякъде по света не само за спорта и операта, но и заради джаз музиката.

Милчо Левиев е роден на 19 декември 1937 година в Пловдив в еврейско семейство. Завършва Държавната консерватория през 1960 г. Негови професори са Панчо Владигеров и Андрей Стоянов. Кариерата си започва в Пловдивския драматичен театър. Назначен е за диригент на Биг бенда на Българското национално радио от 1962 до 1966 г.. От 1963 до 1968 г. работи като солист и диригент на Пловдивската и Софийската филхармония.

По идея на Радой Ралин създава групата Джаз Фокус’65, с която гастролира в страната и чужбина до 1970 г. при голям успех. Едно от най-известните му произведения за този период е аранжиментът на песента на Пол Маккартни „Вчера“ (Yesterday). Пише и филмова музика.

През 1970 г. по покана на Дон Елис напуска България и заминава за Лос Анжелис. Остава с него до 1977 г. В началото на 1980 г. се завръща за кратко в страната и изнася поредица от концерти. Бил е на многобройни турнета из Европа и САЩ. Преподава в Южнокалифорнийския университет и майсторски клас в Нов български университет.

Стажантът на Под тепето и Капана – Даниела Калчева, впечатли популярния британски автор с кратък разказ – продължение на неговата история

 

Дванадесетокласничката дойде при нас като лауреат на конкурса „Написано за Пловдив“, организиран от район „Централен“

 

Таня Грозданова

 

Талантливата стажантка на podtepeto.com и kapana.bg Даниела Калчева спечели Конкурса за кратък художествен текст (fan fiction) по книгата „Бялата врана” от Маркъс Седжуик за деца и младежи до 18 години от Пловдив.

 

Дани „пропусна“ да каже в редакцията, че участва в надпреварата с авторски текст – продължете историята на героите от света на „Бялата врана” с друг свят, който е измислила самата тя, вдъхновена от събитията, описани в модерния готически трилър.

 

Припомняме, че Британски съвет, фондация “Следваща страница“ и Народна Библиотека „Иван Вазов”, съвместно с Фондация „Пловдив 2019“ организираха гостуването на писателя от Обединеното Кралство Маркъс Седжуик в Пловдив на 9 и 10 октомври. В журито са участвали представители на всички изброени организации.

 

Писателят Маркъс Седжуик от Великобритания гостува в Пловдив

 

Нашето момиче се беше записало да участва в Работилницата за творческо писане с автора в Народна библиотека “Иван Вазов” в първия ден от гостуването му, както и в разговора с Богдан Русев и Седжуик на следващия ден в сградата на Съюза на учените в Пловдив. На него британецът бе обещал да се опита да отговори на въпроса „дали в съвременния свят все още има смисъл човек да се занимава с писане“, както и каква е ролята на писателя.

 

 

 

 

Не сме наясно дали всички участници са получили удовлетворяващ отговор на тези въпроси на срещата в четвъртък, но за госпожица Калчева отговорът е бил показателен – самият Маркъс ѝ връчва наградата!

 

Ето какво ни сподели развълнувана Даниела:

 

„За мен да спечеля тази награда беше много вълнуващо, тъй като не го очаквах. Реших да участвам в конкурса, защото историята от книгата ми допадна. Исках да пробвам да напиша нещо и да продължа историята по начина, по който я виждам и чувствам аз, лично. За пръв път печеля подобна награда и съм наистина щастлива, защото по този начин накарах много приятели, роднини и учители да се гордеят с мен.“

 

За мен беше изключителна чест да се запозная с този именит творец и да получа автограф, разказа тя.

 

 

Даниела Калчева е лауреат на конкурса „Написано за Пловдив“, организиран от район „Централен“. Тя спечели награда стаж в медиите Под тепето и Капана с есето си „Пловдив – древен и вечен“.  Талантливата Дани е в 12 клас на Хуманитарната гимназия „Св.Св. Кирил и Методий“ в Пловдив.

 

Първият текст, който тя написа в нашата медия  „Преоткриване на наследствата“ през погледа на един тийнейджър (ГАЛЕРИЯ) бе публикуван през февруари т.г.

 

Най-четеният ѝ текст в Под тепето, до момента, е Поглед към великата история на най-старата гимназия в страната (ФОТОРАЗХОДКА).

 

Освен, че сериозно развива интереса си към литературата, Даниела от дълги години танцува балет.

Страница 4 от 1623

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…