Капана.БГ

Капана.БГ

Световната премиера на "Свързан" - новият проект на българския актьор, танцьор и хореограф Деян Георгиев ще представи ONE DANCE WEEK на 14 май, от 18ч., в Драматичен театър. В спектакъла, копродукция на фестивала за съвременен танц ONE DANCE WEEK и Сцена ДЕРИДА, Деян Георгиев преплита документални истории, научна фантастика и визуални изкуства, за да създаде минималистична среда, в която всяко движение е от значение.

Билетите за СВЪРЗАН са в продажба в мрежата на EPAYGO и на касите на EasyPay в цялата страна.

СВЪРЗАН / WIRED

Безкраен въпрос ли е животът и можем ли да намерим спокойствие в незнанието си? Можем ли да се предадем на нещо по-голямо от собственото си чувство за съществуване?

СВЪРЗАН е солов пърформанс, индивидуален опит и преживяване, потънало в нишките на това, което наричаме “Ние”. Физическото тяло е затворено в черна кутия, пълна със съхранена информация. В спектакъла си младият хореограф Деян Георгиев прави опит за намиране на първоизточника, отговорен за личното ни оплитане.

Музиката в СВЪРЗАН е дело на Петя Диманова, звуковият дизайн е в ръцете на Георги Атанасов, сценографията и костюмът са създадени от Габриела Кърджилова, а светлинният дизайн - от Виктор Георгиев и Изабела Манолова.

Трейлър на спектакъла гледайте тук.

За Деян Георгиев:

“Възприемам съвременния танц като интимно място с огромен заряд, който може да бъде използван като средство да пътуваш и да откриеш нещо за себе си.”

Деян Георгиев е актьор, танцьор и хореограф. Завършва НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” през 2015 година в класа на проф. Д-р Атанас Атанасов, специалност Актьорско майсторство за драматичен театър. Любовта към движението започва след участие в проект във Франция, а след дипломирането си става част от трупата на Театър Българска Армия, където изиграва и първата си главна роля в представление на режисьора Диана Добрева.

Спектакълът “Саломе” е първият му професионален хореографски опит. Следват проектите “Одисей”, “Непознатото дете”, “Синът”, “Камбаната”, където отново взима ролята на хореограф. През последните години участва в множество независими проекти, а в съвместната си работа с хореографа Стефания Георгиева от Атом Театър, развива и култивира интересите си свързани със съвременен танц и пърформанс.

През 2020 година печели наградата на журито в конкурса за съвременна хореография “Маргарита Арнаудова” за проекта “Чисто” и получава номинация за “ИКАР”2021 в категория Съвременен танц и пърформанс.

Днес развива собствена sci-art организацията, в която събира артисти, които обединяват наука и изкуство в изложби и пърформанси като the 5th Element, Stardust и др. През 2021 година името му си намира място и в селекцията “30 под 30” на списание Forbes в категория “Култура, изкуство и медии”.

Спектакълът е създаден със съдействието на Ход-движенческа лаборатория, НСД и НФК. Резидентската програма на Derida Dance Center се осъществява с подкрепата на Столична община – Календар на културните събития на Столична община за 2021 г.

ONE DANCE WEEK 2022 e част от програма “Наследство” на Пловдив 2019 -  Европейска столица на културата. ONE DANCE WEEK благодари за подкрепата на WALLTOPIA, Европейски пътища, SPARK Electric Car Sharing и Villa Velis by Velis Vineyards. www.onedanceweek.com

 

Mango With Me by Pelta Brewing  със специална премиера от днес в още по-наситен вариант с лактоза, пюре от манго и хмелове Mosaic & Simcoe

Първата самостоятелна бира на родната пивоварна Pelta Brewing излиза през 2020 г. и предизвиква истинско удоволствие у ценителите на пенливия елексир.

Малко повече от  2 години след началото на проекта пивоварите решават да се завърнат там, където са положили основите, и да направят една специална варка с подобрена версия на първото си и много обичано от всички пиво, а именно Mango With Me (5,2% Hazy Pale Ale) с лактоза, пюре от манго и хмелове Mosaic & Simcoe.

Премиерата ще се случи в сряда 27.04 в избрани бирени места из цяла България, а в Пловдив едно от тях ще е бар Котка и Мишка.

Заповядайте и задължително попитайте бармана за пивкото хмелово питие!

20 години хегемония на софийските и варненските отбори, само Ботев успява да ги отстрани в първите години

Пловдивски тимове стигат 9 полуфинала – 4 пъти „Ботев“, 3 пъти„Левски“ и 2 пъти „Победа“, Пазарджик също с успехи

Спортклуб участва два пъти в първите 3 сезона на редовното първенство, бие редовно у дома софийските отбори

Българското футболно първенство е основано през 1924 година. Тогава то се провежда във формат, по-близък до днешните клубни турнири с директни елиминации. Различни области излъчват по един (по-късно и по няколко) представител, които се срещат в директни двубои до финал, който определя държавния първенец и носител на Царската купа.

Общественият живот на пловдивските футболни клубове преди 100 години

В този формат първенството продължава малко след 9 септември 1944 година, с изключение на 3 години – между 1937 и 1940 година – 3 сезона, които са подобни на настоящото първенство, група, в която се играе всеки срещу всеки.

От къде идват имената на пловдивските клубове вижте ТУК.

След 40-а година първенството се завръща в първоначалния формат, но вече областите излъчват по няколко представителя – от пловдивско 3 през 41-а и по 2 през следващите 3 години. Или накратко – за 21 сезона от 1924 до 1944 година пловдивският регион има общо 26 представителя на национално ниво. Кои са те?

Най-много участия с най-много успехи има Ботев Пловдив

Статистиката показва, че най-много участия на национално ниво има Ботев Пловдив – общо 9 за 21 сезона. От тези 9 участия „канарчетата“ веднъж стават шампион – през 1929 година, когато печелят срещу Левски в София с 1:0.

Освен тази легендарна за жълто-черните титла, има и още три полуфинала. Първият е през следващата 1930 година. До известна степен това е плод на късмета на жребия – „канарчетата“ преминават два кръга без да играят. Но изглежда и не е случайно – на полуфинала играят равностойно срещу Славия и губят чак след продължения. В последствие именно Славия става и шампион.

Другият полуфинал на „канарчетата“ е през 1937 година. Общо 14 области участват във финалната фаза, като Ботев е единственият пловдивски представител. В първия кръг е отстранен Ботев Хасково, а във втория – Х. Славчев от Павликени – първенец на търновската област. На полуфинала Ботев губи минимално с 0:1 – както през 1930-а година, отново от бъдещия първенец Левски София.

Третият полуфинал е през военните години – през 1943 година. Ботев първо отстранява Трицвет Чирпан, а след това в любопитен осминафинал играе и печели срещу Беломорец (Кавала) от временно новоприсъединените земи на Беломорска Тракия. На четвъртфинал „канарчетата“ отстраняват и Черноморец Бургас, за да загубят трети полуфинал в историята – и трети път от бъдещия първенец, в този случай отново Славия.

Ботев участва и в първото държавно първенство във формат „всеки срещу всеки“. Благодарение на доброто си представяне през 1937 година пловдивчани са част от групата от 10 отбора в сезона 1937/38, но не успяват да защитят реномето си и отпадат, класирайки се предпоследни.

Предшественикът на Спартак – Левски (Пловдив) също има три полуфинала

Бурна съдба и преди, и след 9 септември има Левски (Пловдив), преживял различни обединения, разделения, преименувания и прочее, до 1947 година, когато се смята, че на неговата основа се създава по-известният вече Спартак Пловдив.

Любопитно е, че до 1944 година Левски се класира 4 пъти за държавното първенство, като в 3 от тях стига полуфинал. Четвъртият път пък изобщо не се провежда първенство – през 1927 година. Тогава клубът все още носи името „Тракийска слава“ – в чиято структура влиза именно Левски, но и клуб Рекорд. В следващата година Левски възстановява името си. Всъщност смята се, че Левски е най-старият пловдивски клуб, създаден през 1911 година – именно от него се отделят учениците, създали Ботев през 1912-а година, макар и историята да е малко по-сложна и преплетена. Според съвремениците до 1941 година все още се е спорило кой от двата отбора е по-стар.

Но да се върнем на първенството - през 1928 година Левски играе първия си полуфинал, след като почива през държавните елиминации, но губи категорично от бъдещия първенец Славия с 0:4.

Подобен завършек има и през 1941 година, когато отново губи категорично на полуфинал от Славия в два мача – 0:2 и 0:3. Тогава Левски все пак изминава силен път, отстранявайки последователно отборите на Павликени и Цар Крум от Бяла Слатина.

1943 година е една от най-силните за пловдивския футбол дотогава – вече стана дума за полуфинала на Ботев, но в другата полуфинална среща играе именно Левски. Те обаче губят в два мача от съименниците си от София.

Победа – единственият финалист, освен Ботев, но с лош късмет

Другият много успешен пловдивски тим е Победа, чиято история е близко свързана с Левски, и всъщност е сложно да се прецени доколко успехите на едната организация са общи с другата. Общоприето е те да имат собствена история, която приключва през 1928 година. През 1925 година Победа се обединява с Бенковски под името БП-25, което окончателно се слива през 1928 година с „Тракийска слава“ под новото име „Левски“.

Прието е Победа да се смята за отделен клуб, докато „Тракийска слава“ да е предшественикът на Левски. Но всеки би могъл да реши как да брои успехите в тези бурни и неясни в организационно отношение години.

Първите години на българския футбол са били особено интересни, поради куп неразбории, скандали и неясен начин за решаването им. Така първият сезон всъщност не излъчва победител, поради скандали на единия от двата полуфинала – между Левски София и Владислав Варна. Другият полуфинал обаче е категорично спечелен от пловдивския представител – Победа, които печелят с 5:0 срещу Орел Враца.

През следващата година, обединени с Бенковски под името БП-25, те стигат отново до полуфинал, който обаче губят от Левски с 0:4.

Сокол – последният от пловдивските полуфиналисти

Пловдивският отбор Сокол също има интересна съдба, завършвайки първата част от клубния живот до 1940 година, когато се обединяват с клуб „Генерал Колев“. Преди това успяват да стигнат до един полуфинал през 1932 година, но губят на полуфинала от известния тим на Славия с 0:5. Като мнозинството клубове през царско време, той е оформен на квартален принцип – обединявал е пловдивчани в западната част на града – приблизително днешният квартал Мараша.

Спортклуб – два пъти участник в първенството

Спортклуб – тимът, в който днешният Локомотив Пловдив търси своите корени, също записва своите страници в националната футбола история. След като Ботев Пловдив отпада от първата група през 1938 година, тяхното място заема именно Спортклуб. Те участват две поредни години, завършвайки съответно 5-и и 9-и в класирането. Следващите две години при новата организация на първенството с директни елиминации, те отново участват, но отпадат на четвърт и осминафиналите.

Другият тим, свързан с историята на Локомотив – на железничарите от ЖСК – също се класира веднъж за директните национални елиминации през 1944 година, но също отпада на осминафиналите. Любопитно е, че в предходния кръг жребият отрежда да играе с Ботев и железничарите ги отстраняват.

Ботев Пазарджик – двукратен представител на пловдивската област

Два пъти от пловдивската област национален представител е тим от Пазарджик. През 1926 и 1935 година това е Ботев Пазарджик, като и двата пъти те стигат до полуфинали, но не успяват да продължат до финала. Първият път са отстранени от Славия, а втория – от Тича.

Извън споменатите до тук тимове, представители на национално ниво от Пловдив стават също на два пъти Парчевич през 1933 година и през 1941 година и Шипка през 1934 година. Те обаче отпадат още в ранните кръгове.

София и Варна – хегемоните на футбола в Царска България

Реалността е, че колкото и да обичаме днес футбола в Пловдив, през царските години истинските хегемони на футбола са в София и Варна. За 21 години от 1924 до 44-а са излъчени 18 шампиона. 5 пъти шампиони са варненски отбори – три пъти Владислав (Варна) и поведнъж Тича и Шипченски сокол. През 1938 година Тича и Владислав са първи и втори в първото първенство на принципа „всеки срещу всеки“, което показва класата на варненските отбори тогава.

Софийските отбори печелят най-много титли – общо 13 пъти. Тази хегемония разбива единствено Ботев Пловдив през 1929 година.

Това най-ясно си личи при преглед на полуфиналите – до 1937 година, когато всяка област праща по един представител винаги има два отбора, които не са от София и Варна, но почти винаги именно софийският и варненският представител печелят полуфиналите и играят финал. Случайно или не, до 1937 година софийски и варненски отбор винаги се „разминават“ и не се срещат преди финала.

Само три пъти за 21 години не софийски или варненски отбор играе финал, освен Ботев Пловдив през 1929 година финали играят единствено Левски Русе през 1937 година и Македония (Скопие) през 1942 година. Към тази статистика трябва да прибавим и Победа (Пловдив) от незавършилото през 1924 година първенство.

До 1938 година варненските и софийските отбори – случайно или не – винаги се разминават в жребия до полуфиналите. Така през 1929 година Ботев става първият и единствен отбор, отстранил софийски или варненски отбор – първи бие Шипченски сокол Варна на полуфинал, а след това и Левски София на финала. През 37-а Левски (Русе) стига финал, като отстранява Владислав (Варна) по служебен път. След 1940 година вече софийските и варненските отбори са с повече квоти. През 1942 година обаче Македония (Скопие) шества из елиминациите, като печели срещу ЖСК и Славия до финала.

И общият преглед на статистиката извън София и Варна показва, че най-близо са Пловдив и Русе. Ботев е безспорен лидер – една шампионска титла и още 3 други полуфинала. Близо до тях с един финал и още два полуфинала има Левски Русе, три полуфинала имат и Напредък Русе. Три полуфинала има и Левски Пловдив, два – Победа Пловдив, колкото има и Ботев Пазарджик. Два пъти ямболски отбори също стигат полуфинали – по веднъж Ботев и Георги Дражев.

Заслужава си да се отбележат и успехите на Спортклуб в първенството срещу варненските и софийските тимове. През 1937/38 година те успяват да вземат няколко успеха у дома – срещу шампиона Славия, Левски, офицерският АС-23 и Шипка София, както и като гост – над Левски и Шипка, и престижна победа като гост над вицешампиона Владислав Варна. Следващият сезон не е толкова успешен за Спортклуб, които печелят срещу Шипка (София) у дома и като гост и срещу ЖСК в София и Тича във Варна. В сезона си за първенство Ботев бие Левски, ФК13 и Владислав Варна.

Още по темата четете в Архивни документи и вещи променят футболната история на Пловдив.

 

В тях може да се натъкнете на къща-музей, да поемете по най-дългата у нас екопътека, или пък да разгледате единствения по рода си еквивалент на големите феодални замъци у нас

Село Проглед

На 6 километра от общинския център Чепеларе,  по пътя за Смолян може да поемете по разклона за родопското село Проглед, Рожен и Пампорово. В това малко населено място с население от около 70 души се намира родната къща на командира на първи войнишки партизански батальон "Хр. Ботев"  - Дичо Петров. Тя е обособена като музей, а той самият е увековечен и с паметник над паркинга до кръстовището на главния път.

Гробните могили в околността свидетелстват, че землището на селището е било обитавано още в тракийско време. Като местоположение то е обградено отвсякъде с ниско било и гъсти смърчови гори. През лятото грее много слънце и е приятно за кратки преходи из околностите. През зимата е защитено от ветровете и въпреки дълбокия сняг, селото е винаги достъпно. Горите наоколо предлагат ежегодно богатството си от горски плодове, гъби, билки и красиви цветя.

По традиция през първата събота на месец юли прогледчани се събират на среща събор на поляната пред чешмата в местността “Тузлата”, близо до разклона за Рожен и Пампорово, така че това е отлично време за посещение!

Местността  “Куцинско Блато” над Проглед е обявена за природна забележителност и е едно от малкото места на Балканския полуостров, където от средата на  месец юни до началото на юли може да се види разцъфтял китния родопски крем. Това е изключително красиво ярко жълто цвете, включено в “Червената книга” на редките и застрашени от изчезване видове на България.

Село Орехово

Орехово е най-високото селище в местността Долен Рупчос.  Не се знае точно кога е основано, но в землището му е разкопан некропол още от халдщадската епоха.

В м. Равнища са открити фрагменти от глинени съдове, датирани от епохата на траките, а в местността Св.Илия са намерени 94 медни римски монети от различни императори. В стар регистър се вижда, че селището съществувало през 1576г. През 1891 г. се знае, че тук учителствал известният книжовник Стою Шишков. В Орехово и в околностите му има над 20 параклиса, което го прави подходящо за религиозен туризъм.

Orehovo - Chapel.jpg
Снимка: Wikipedia

През селото минава най-дългата у нас екопътека, която започва в с. Хвойна и стига до Гърция. В околностите му има и още много забележителни места - пещ.Челевещата дупка, в която жителите му били задушени от османците, хълмчето Колото, на което през 1878 година руските войски, пребиваващи тук, обучавали българските младежи на стрелба, пещерите, където се укривали ореховските девойки, преследвани от завоевателите, получили след това техните имена "Керина дупка", "Данкина дупка" и "Марийкина дупка". Наблизо е вторият по височина водопад в България – Скакалото, но и два по-малки – Дуплево и Костен камък.

Село Могилица

Агушевите конаци9.jpg
By StefkaVasileva - Own work, CC BY-SA 4.0Link

Първите данни за човешко присъствие в района са от около 1000 години преди новата ера. През времето на Визайнтийската империя селището било курортен център. Тук са идвали на лов и отдих представители на висшата аристокрация. Предание говори, че селото получило името си от близкия хълм (борум). Вечер, когато стадата от овце се връщали от паша и минавали покрай хълма, той преставал да се вижда от прах.

През 1820-40 г. в селото е построен голям феодален „замък”, както го наричат историците, а всъщност конак – най-големият на Балканите за времето си. Той е замислен и осъществен като солидно зимно обиталище на легендарния Агуш Ага и неговите синове. Сградата е българският вариант на западноевропейските феодални замъци, единствен по рода си в тази част на Европа. Историята разказва, че строежът на Агушевия конак продължил 20 години.  Замъкът е с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Разположен е сред чудната родопска природа с изглед към зелените ливади около брега на река Арда и горите над нея.

 

Mogilitsa IFB 2.jpg
By Ралица Вълчева (Ralitsa Valcheva) - http://imagesfrombulgaria.com/CC BY 2.5Link

Конакът е толкова голям, че днес за него се говори в множествено число – Агушевите конаци. Представлява затворено място, състоящо се от три последователни двора, изолирани един от друг с вътрешни зидове. Дворовете са заобиколени от жилищни и стопански постройки. Комините са високо зидани от дялан камък, повечето сдвоени и събрани със свод. Всички стаи, в които са живели господарите, са широки и светли, с камина в почти всяка стая.

В Агушевите конаци е имало библиотека– една от най-големите частни библиотеки на Балканите в края на ХІХ и началото на ХХ век.

Цялата статия може да прочетете в Lost in Plovdiv

Снимка на корицата: село Проглед, Ybarzova - Собствена творба

 

Към днешна дата фондът на галерията е един от най-богатите, наброяващ над 7200 творби на изобразителното изкуство

Буквално преди дни пред нас се разкри обновената сграда на Градската художествена галерия, която вече е с увеличена експозиционна площ и повече пространство за споделяне на  произведения от съкровищницата на българското изкуство. Запазен е автентичният облик на зданието, а реконструкцията ѝ я превърна в една от най-внушителните постройки под тепетата.

Тя е завършена в края на 1881 г по проект на арх. Йосиф Шнитер и в началото е предназначена за Областна девическа гимназия с главен директор Франциска Шоурек. Образователната институция е наследник на Епархийското девическо благовещенско училище в Пловдив от 1862 г, а сред дарителите за новата сграда са видни жители на града като митрополит Панарет, Йоаким Груев, Тодор Кесяков, Христо Г. Данов, Костаки Пеев, и др.

В гимназията се записват 116 ученички, разпределени в четири класа, които ежегодно се увеличават, докато курсът на обучение става седемгодишен. В нея постъпват не само деца от Пловдив, но и от цяла  Южна България, Тракия и Македония. Наред с общообразователните дисцип­лини в програмата са включени и предмети, необходими за една девойка – домакинство, ръкоделие и педагогика.

Днес бившата Девическа гимназия е дом за постоянната експозиция на Градската художествена галерия в Пловдив, официално открита през 1952 г. Самият подбор на произведенията започва още през 1881г, когато в Народната библиотека и музей – Пловдив, постъпват четири копия на ктиторските портрети от Боянската църква (1259 г.) изработени от тревненския зограф Симеон Ц. Симеонов. По-късно, през 1911 г., към музея се обособява Художествен отдел с наличните 25 художествени произведения. По времето, когато Николай Райнов е главен библиотекар (1922 г.), към колекцията се прибавят много гравюри, щампи, литографии, включително графични и живописни творби на Николай Павлович. От 1926 г. до 1931 г. назначеният за уредник Никола Мавродинов прибавя осем великолепни несебърски икони от ХVІ в. През 1930 г. цар Борис ІІІ подарява на Народната библиотека и музей картината „Портрет на Софроний Врачански“ (1812 г.), която се счита за първия светски портрет в българското изкуство. В момента някои от тях може да се намерят в различни сбирки на Градска художествена галерия, но все още са част от нейния фонд.

От 1 януари 1950 г. към отдел „Наука, изкуство и култура“ при Градския народен съвет – Пловдив, се създава служба „Градска художествена галерия“, ръководена от художника Ангел Томов.

Към днешна дата фондът на галерията е един от най-богатите, наброяващ над 7200 творби на изобразителното изкуство. Най-забележителните и ценни експонати са окачени в просторните зали с високи тавани, съхранили шнитеровия дух. Експозициите там са постоянни и платната биват подменяни едва когато се появи по-голямо съкровище или някое от тях има нужда от реставрация. Пловдивската колекция е сред най-богатите на художествени творби от ранните периоди на развитие на българското изкуство в страната.

 

 

 

Дружество на писателите – Пловдив кани на трето четене от тазгодишното издание на проекта „Писателите и Пловдив“. То ще се състои днес – 26 април от 18 часа в залата на ул. Княз Александър I Батенберг 27.

Проектът се осъществява за шеста поредна година с подкрепата на община Пловдив и е част от Културния календар на града за 2022 година.

В четенето ще участват 10 автори, членове на Дружеството – Асен Димитров, Веска Запрянова, Галина Иванова, Мариела Коева, Мария Николова, Минко Танев, Панчо Панчев, Стойко Божков, Таня Николова, Стоянка Боянова.

 

Личен поглед към поредното издание на „Арт Позитив“ 2022

Преди седмица приключи поредното издание на изложбата за съвременно изкуство „Арт Позитив“, продължила около месец в изложбените пространства на галерия „Капана“ (ДетМаг). Изложбата представи десетки автори с творби в разнообразни медии – видео, инсталации, живопис, като видяхме познати тенденции и някои новости в изложбата, част от които могат да бъдат пример за други подобни събития из града.

Авторите в изложбата бяха подбрани чрез отворена покана и селектирани от жури, определено от организаторите „Изкуство днес“. Така видяхме едно разнообразие от млади и възрастни, от пловдивски – каквито са мнозинството в „Арт Позитив“, но и гостуващи творци.

Една от най-позитивните тенденции, които „Арт Позитив“ вече поредна година залага, е организираните кураторски турове сред изложбата. Тази година тези обиколки води изкуствоведът Калина Пейчева. Убеден съм, че разходки от такъв тип са от голяма полза конкретно по темата за съвременно изкуство - понякога трудно разбираемо, понякога твърде концептуално, понякога директно и провокиращо. Разговори и обяснения за тези творби помагат на всеки да вникне в дадена творба – но това не важи само за съвременното изкуство, а за почти всяка изложба и трябва да се превърнат в практика, каквато е по целия по-развит свят.

Самите творби – разнообразни по вид, форма, размер, явно бяха подредени с идея и концепция, а не просто разхвърляни из пространствата на бившия ДетМаг. Залата в дъното на втория етаж с творбите на Осман Юсеинов, Мич Брезунек и Дориан Болка бе затъмнена, мястото между двете колони на същия етаж създаде собствено пространство с двата екрана от работата на Мира Мохсен, дори и асансьорът стана място за определена творба. Всичко това може да звучи малко тривиално – да се намери подходящо място за съответната творба, - но не е. Не е без значение мястото на конкретните работи, в случая подредбата на художествените произведения бе на високо ниво (без значение дали конкретните творби ни допадат или не), нещо, което рядко виждаме в други, по-конвенционални изложби в същата галерия, а дори и в някои постоянни експозиции.

Представянето на творбите също бе на високо ниво – двуезични текстове, имена на авторите, години на създаване, размери, всичко най-елементарно, което също нерядко се пропуска по пловдивски изложби. Някои провокативни, други по-конвенционални, сред работите се повтори обаче и друга тенденция в съвременното изкуство (далеч не само български феномен), която по-скоро отблъсква регулярния зрител. Нерядко текстовете са многократно по-дълги и съдържателни от самата творба, проблем, за който е говорено многократно и оставя въпрос кое всъщност е работата – живописното платно/скулптурата/друго или прозата, т.е. самият текст и обяснението към нея.

За някои работи това не е така и смятам – тъкмо едни от най-качествените в изложбата. Едно произведение на изкуството би трябвало да може да говори само за себе си, а не да бъде „обяснявано“ с много страници текст. Естествено, за една хубава творба може да се пише много постфактум – но всичко това да бъде плод на собственото ни виждане за нея, а не повторението ѝ в текст. Така, например, съвсем малко е текстът към двете живописни платна на Петър Кочевски – две безкрайни морета от образи, идеи, шеги, сънища, кошмари, в което всеки може сам да се потопи и да усети свои собствени неща. Дали заглавията им трябва да ни насочват към литературните творби - „Изгубеният рай“ на Джон Милтън или „Сбогом на оръжията“ на Ърнест Хемингуей? Или сами да търсим асоциации? Всеки образ от какво е провокиран, какво трябва да мислим за него? Всичко това говори за една качествена творба, която ни кара да чувстваме, а не ни е веднага преразказана и обяснена. Дали конкретният представен визуален материал, донякъде гротеска, донякъде шега, ни харесва и допада, вече е въпрос на собствено усещане.

Излишно огромен пък намирам текста за една иначе прекрасна творба – „Мигранти“ на Саркис Нерсенян. Огромна обяснителна записка повтаря това, което перфектно е показано в три измерения в метал. „Имигрантите са зад решетките“, „Безпомощни човешки същества“ и още куп обяснения, които работата демонстрира превъзходно и веднага ни докосва – почти буквално докосва, с отчаяно протегнатите ръце от решетките на иначе трудно разпознаваемите тела. С метала са загатнати само те – ясно протегнатите ръце и само намек за глава с око, всичко останало е безлично, а изглежда и безправно. Тези тела нямат форма не само в творбата, а и наистина – в реалния свят, в който ние лесно ги игнорираме или ги поставяме под някакъв негативен общ знаменател, без изобщо да сме се запознали с тях. Посрещаща ни още на първия етаж, с ръждясалия си външен вид скулптурата силно котрастира на иначе изчистената обстановка в галерията и определено е една от най-въздействащите работи в изложбата.

И, да се върна в началото - безкрайно дългият текст е донякъде малък детайл, но е не толкова малък: напълно излишен и по-скоро ни губи времето в четене, отколкото в директната и лична комуникация с работата. Ако не беше практика и набиващо се на очи в огромна част от работите в „Арт Позитив“ – и куп други творби на съвременното изкуство – не бих го споменал.

Подобен почерк, но в друга тема, има и скулптурата, поставена в съседство – слънцето на Ева Петкова. Отново с малко изразни средства провокира много мисли и идеи – или просто приятно естетическо усещане.

Най-елегантна и лаконична откъм изразни средства – но пък безкрайно въздействаща, е и друга от най-силните творби в изложбата – „Пътят“ на Севдалина Кочевска. Работата е типична за нейния стил – силно визуално въздействие, огромно внимание към детайла, и чрез привидно простички лостове ни праща в съвсем различни светове. Кракият текст само ни насочва към времето на „Желязната завеса“ и ограниченията за пътуване извън социалистическия лагер – останалата интерпретация е за нас. Огледалният тунел-път има ли край? Има ли изход, води ли някъде? Или пък „пътят“ е просто вътрешно усещане, път към нас самите, които се оглеждаме в другия край? А може и да не усетим нищо от това – извън интерпретациите, работата е просто красива.

Най-много внимание, сякаш, предизвика „Свободната сфера“ на Иван Иванов. Голямата синя топка разбива конвенциите за изложбеното пространство – тя може да бъде поставена навсякъде, преместена, подредена както се харесва на всеки зрител. Всеки има свобода да го направи. В същото време възползването от тази свобода не е никак комфортно – сферата се търкаляше сравнително лесно, но изключително шумно и неприятно, особено в контекста на тихата галерия. Която понякога не можем добре да контролираме и има опасност да се търкулне към някоя друга работа и да я нарани. Творба, от която може да си извлечем страхотни метафори чрез реалното ѝ използване за действителните граници и проблеми на свободата.

В изложбата имаше още доста качествени работи – трябва да се отбележи въздействащото видео на Емил Миразчиев от сливенския затвор, забавната видеотворба на „Жените на РЪБа“, както и самостоятелната работа на Надя Генова.

Цялата статия може да прочетете в Под тепето.

 

Страница 8 от 2039

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…